— В Южен Тексас. Може би Джоакуин е твърде на север. Както и да е…
— Никога не съм чувал да отглеждат ориз в Тексас — каза Уил.
— Джоди е видяла много повече неща отколкото повечето млади жени — отговори Майкъл. — Щом е виждала оризища, значи ги има. Аз ще си помисля по този въпрос.
— Помисли си дали да сееш ориз, но аз ще се придържам към памука. Цената му сега може да не е добра, но, ако издържим достатъчно дълго, тя ще се покачи. Сигурен съм в това. Все още търсенето на памука е голямо, а той винаги е бил култура, която не носи рискове.
— Какво правите със захарната тръстика, след като я отрежете? — попита Джоди.
— Правим меласа и захар и ги продаваме в Шрийвпорт.
— Тук ли ги произвеждате? Може ли да видя как става?
— Наистина ли те интересува? Уил я изгледа учудено. — Това е много неприятна работа. Няма да е като на излет.
Майкъл се вгледа в лицето й.
— Ако искаш да видиш как става, ще ти покажа.
Той стана, хвана я под ръка и я поведе по стълбите. Джоди бе започнала да изпитва удоволствие непрекъснато да й подават ръка, сякаш всеки момент може да падне. Освен това бе проумяла, че това е единствената допустима форма мъжете и жените да се държат за ръце на публично място. През тънкия ръкав на роклята си усещаш топлината на Майкъл, която възпря инстинктивното й желание да каже, че може да слезе и сама.
Плевнята, в която се приготовляваше сиропа, беше зад конюшнята. В нея се навъртаха няколко човека, предимно деца. Една от по-възрастните жени правеше нанизи от орехчета и ги даваше на децата да ги топят в чаша горещ сироп от захарна тръстика. Децата се трупаха, за да опитат рядкото лакомство.
Вътре шумът беше още по-голям. Джоди видя как в единия край на помещението едно муле въртеше воденичен камък, който изстискваше сока от тръстиката. Един юноша шибаше с камшик мулето, за да не спира да се движи, а възрастните носеха виолетовите тръстикови стъбла в пресата.
Сокът се събираше в най-големия казан. Когато той се напълнеше, мъжете го изнасяха навън, където жените кладяха огън, за да кипне течността. Миризмата, която се носеше навред, не беше от най- приятните, но Джоди беше възхитена от процеса. Тръстиковата каша се изтребваше настрана.
— Какво става с нея? — попита тя Майкъл.
— Това са сухи отпадъци от тръстиката и ги използваме за гориво — той посочи котлите. — Когато сиропът кипне, кристализира във вид на захар. Меласата която остава, се слага в буркани. Също както със захарта продаваме това, което ни е излишно. Захарта се складира във варели.
— Но тази захар е кафява — каза тя, като се вгледа отблизо. — Мислех си, че е бяла. Все се чудех защо използваме кафява захар за чая.
Уил я наблюдаваше през цялото време.
— Не вярвах, че една лейди може толкова да се вълнува от преработката на захарната тръстика в меласа и захар. Моите сестри изобщо не се интересуват от това и дори се съмнявам дали знаят, откъде идва захарта на трапезата им.
— На мен ми е интересно Всичко ми е интересно — Джоди се наведе, за да види двамата мъже, които с големи усилия окачиха тежкия котел на желязната кука над огъня. — Много обичам да научавам нови неща.
Близо до огъня, настрана от другите, стоеше висока жена. Джоди забеляза втренчения й поглед върху себе си и усети, че по тялото й преминаха студени тръпки. Тя побутна Майкъл.
— Коя е тази жена?
Майкъл проследи погледа й.
— Айуила. Вече е твърде стара за тази изнурителна работа, но винаги идва да гледа.
Висока и снажна, Айуила стърчеше над останалите, сивите й коси бяха вързани в тюрбана, а на ръцете й бяха нанизани плетени гривни. На шията си носеше амулет в торбичка, украсена с мъниста, а друга такава торбичка висеше на колана й. Въпреки че роклята й с нищо не се различаваше от тези на останалите жени, тя все пак изпъкваше на нея. Кожата й беше тъмночервеникава и лъскава, а по лицето й, макар и лице на старица, не личеше нито една бръчка. Омразата, която се излъчваше от нея, започваше от широко разтворените крака и стигаше чак до разширените й ноздри.
Джоди отстъпи крачка назад.
— Мисля, че видях достатъчно.
Майкъл се поколеба, сякаш се чудеше дали да не се скара на Айуила, но понеже жената само гледаше, той се обърна на другата страна.
— Да, наистина е достатъчно.
Докато се връщаха в къщата, Джоди чу Уил да говори нещо зад гърба им. Айуила беше много по- страшна, отколкото Майкъл й я бе описал.
Същия следобед Ема влезе в галантерийния магазин на Симпсън и по навик се насочи право към топовете плат. Искаше да си ушие нова рокля за по-хладното време, което наближаваше. Клодия бе решила да я придружи, но в последната минута промени решението си. Понякога Ема се питаше дали наистина й е такава добра приятелка, за каквато я считаше, но понеже рядко й се случваше да разсъждава по-дълго време за неща, които й бяха неприятни, тя бързо се освободи от тази мисъл.
Леките памучни платове бяха преместени в задната част на магазина и сега на рафтовете бяха подредени по-тежките вълнени камгарни и кашмири, които още с влизането се набиваха на очи. Джордж Пърси, който обикновено продаваше на щанда за ръкавици, помагаше на продавачката да нареди тежките топове. Ема познаваше Джордж, но както винаги, не му обърна никакво внимание. Отиде при дантелите, изложени на картонени подставки, и си избра една кремава, която реши, че ще отива на русите й коси. После бавно огледа платовете, приближавайки дантелата до всеки един от тях.
— Може ли да ви помогна с нещо, госпожице Парланг? — предложи й Джордж, появявайки се от едната й страна.
— Не, благодаря — отвърна тя, без дори да го погледне. — Ще почакам да дойде госпожица Бейкър.
Джордж пристъпваше от крак на крак.
— Госпожица Бейкър ми поръча да се погрижа за вас, защото е заета.
Ема вирна глава.
— Толкова е заета, че дори не може да ме обслужи ли? — попита тя с вледеняващ глас.
— Не, не, съвсем не исках да кажа това. Просто са й заети ръцете. Откакто стана отговорник, тя трябва да приема и вписва всички нови платове, а в момента тъкмо ги разтоварят на задната врата.
Ема се огледа. Госпожица Бейкър наистина я нямаше.
— Какъв плат доставят? Търся си нещо за рокля.
Джордж два пъти наведе глава и се опита да се усмихне.
— Някакъв дебел вълнен плат.
— Казах, че ще си шия рокля, а не пелерина. Не мога да се появя пред хората в рокля от такова дебело нещо — тя машинално го закова с поглед, както правеше с всеки мъж, навършил дванадесет години. — То направо ще ме задуши.
Джордж се изчерви чак до колосаната си яка.
— Права сте, госпожо, аз просто не прецених. Та вие сте толкова фина. Разполагаме с чудесен поплин — той сведе очи и добави срамежливо: — Има един, който е син като очите ви.
Ема замислено го изгледа. Този човек не й беше симпатичен, но се впечатли, че знае цвета на очите й.
— Искам да го видя.
Джордж отривисто се поклони и побърза да покаже плата. Ема продължи да оглежда платовете и да ги съпоставя с дантелата. Откри един бледожълт камгарн и се отдръпна, за да прецени дали ще й отива. Цветът чудесно се съчетаваше с дантелата, но понякога жълтото я правеше да изглежда, сякаш е
