прекарала жълтеница. Искаше се Клодия да е тук, за да я посъветва, тъй като винаги се доверяваше на нейната интуиция.
Не след дълго Джордж се върна, прегърнал топ небесносин плат, Ема си каза, че ако цветът на очите й наистина е такъв, то те действително са красиви. Джордж постави топа върху другите и го разгъна.
— Пипнете го. Мек е като котешко кожухче.
Ема кокетно нацупи устни и го изгледа.
— Наистина ли това е цветът на очите ми?
Джордж преглътна и кимна енергично.
— Да. Сякаш е направен само за вас.
Ема се усмихна и на брадичката й се появи трапчинка. Джордж започваше да й харесва все повече и повече и ако спреше да подскача и да се върти като кукла на конци, направо щеше да бъде доста приятен. Тя опипа плата. Копринените нишки придаваха мекота на вълната, а кардираната му повърхност беше чудесно обработена. Съпостави го с дантелата, но комбинацията не й хареса.
— Моля ви, позволете аз да опитам.
Джордж се поклони, взе от ръцете й дантелата и заподскача към галантерийния щанд. Избра една дантела със сребрист оттенък, и се върна.
— Вижте тази. Не е ли приятна?
Ема се колебаеше.
— Не нося сиво. Все още съм твърде млада и, слава богу, не съм в траур.
— Да, госпожо, но това не е съвсем сиво, а повече отива към синьо. Прекалено е ярко за траур. Вижте как добре се съчетава с плата.
— Наистина не е лошо.
Тя изгледа продавача. Беше съвсем малко по-висок от нея за разлика от Майкъл, който се извисяваше с цяла глава над нея, и понякога това малко я плашеше. Тя постави плата и дантелата на гърдите си.
— Как ми стои?
Джордж като че ли онемя.
— Чудесно! — най-сетне с въздишка се изтръгнаха думите от устата му. — Великолепно!
— Добре — усмихна се доволно Ема. — Ще взема десет метра от поплина и двадесет от дантелата.
— Бих ви предложил да видите и новите ръкавици. Има един чифт, който чудесно ще подхожда на тази дантела.
— Да видим — съгласи се тя и го последва към щанда. — Имате ли достатъчно малък чифт като за мен?
Малките й изящни ръце бяха нейната гордост.
— Ръцете ви са изключително фини, но мисля че имаме такъв номер — Джордж се наведе и започна да рови в едно чекмедже. — Ето. Ръцете ви са почти като на дете.
Ема се разчувства от комплимента.
— Понякога само детските ръкавици са ми по мярка.
Джордж намери един малък чифт и го постави на тезгяха. Ема сложи едната ръкавица и с голямо съжаление установи, че й е малка.
— Съвсем са ми по мярка. Ще взема два чифта.
— Когато видях колко са малки, си казах: „Ако госпожица Парланг не ги купи, ще трябва да ги изхвърля.“ Точно така си казах.
Ема го погледна и се намуси.
— Струва ми се, че прекалявате с комплиментите, господин Пърси. Вие много добре знаете, че аз съм сгодена.
— Да, зная, че сте сгодена — отвърна той и за момент я погледна със съкрушен вид, — но не допусках, че думите ми ще ви обидят.
— Приемам, че е така — усмихна се тя и се обърна, за да си върви. — Кабриолетът ми е на ъгъла. Бихте ли се погрижили да отнесат покупките ми в него.
— Да, госпожо. Аз самият ще го сторя.
Ема си тръгна. Трябваше да се отбие и на други места. Когато Джордж отнесе пакетите й в кабриолета, нея я нямаше. Колкото и да й беше приятно да й се възхищават, тя трябваше да се държи на положение. Освен това не биваше да показва, че комплиментите му я впечатляват.
Беше изминала повече от седмица от неочакваната поява на Джоди в Уайтфрайърз, но тя все още не можеше да си отговори на въпроса как бе попаднала тук и дали изобщо щеше да се върне в своето време. Майкъл беше безупречен домакин. Правеше всичко възможно, тя да се чувства добре и там където беше възможно, я включваше в своите ежедневни занимания, ала колкото и усилия да правеше, Джоди често се чувстваше съвсем не на мястото си и, борейки се с изкушението да обърне гръб на всичко, понякога проявяваше раздразнителност.
— Това, което си намислил е погрешно — каза тя, хвърляйки поглед на бележките, които Майкъл беше нахвърлил за подмяната на тапетите в Уайтфрайърз. — Розовите би трябвало да са в стаята, която аз ползвам, а жълтите в онази от другата страна на коридора. Освен това, ако използваш тези огромни слънчогледови щампи, стаите ще изглеждат също толкова потискащи, както и сега.
— Цял живот проектирам къщи — с известно раздразнение каза Майкъл. — Онази стая гледа на север и се нуждае от по-топъл цвят. Иначе онзи, който живее в нея, ще умре от студ.
— Прав си, но слънчогледите са толкова грозни, че просто нямам думи.
— Там, откъдето идваш, не ви ли учат да бъдете по-тактични?
— Учат ни на добър вкус. В колежа изкарах курс по вътрешно обзавеждане и ти казвам, че на тези слънчогледи просто не им е мястото тук.
— Колеж! — възкликна той и я погледна недоверчиво. — Учила си в колеж!
— Разбира се, че съм учила в колеж. Струва ми се, че вече ти казах за това.
— Не, не ми беше казвала. В кой колеж си учила?
Той й се усмихна, сякаш се шегуваше с нея.
— В Луизианския щатски. А ти в кой си учил? — върна му го тя.
— В Нотр Дам. Може би си чувала за него?
Тя го погледна изненадано. Никога не й беше минавало през ума, че Майкъл е завършил колеж, и то на север.
— Там ли получи прогресивните си идеи за робството?
— Не, аз съм способен на свои собствени идеи.
— Не исках да те обидя. Ние просто спорим.
— Ако беше мъж, можехме и да спорим. Необходимо ли е да ти напомням, че Уайтфрайърз е мой дом, и ако поискам, мога да боядисам стените дори и в лила.
— Това ще е по-добро от слънчогледите.
Майкъл се ядоса.
— А ти какво предлагаш?
— В началото на двадесетия век някой ще постави в тази стая бледожълти тапети с розови рози. Когато свалях тапетите от стените, този модел особено ми хареса.
— А мина ли ти през ума, че тапетите, за които говориш, може още да не са създадени?
Джоди седна на бюрото.
— Не, наистина не помислих за това.
— Сега на мода са по-тъмните цветове и по-едрите щампи. Трябваше да прегледам десетки образци, докато намерих нещо по-добро от това, което сега е на стените.
Джоди скръсти ръце и се замисли, тропайки с пети по писалището.
— Ами ако ти нарисувам модела? Ще може ли някой да го откопира на тапетите?
— Това е възможно. Ако не намеря такъв човек в Шрийвпорт или Ню Орлиънс, ще изпратя поръчка в Париж.
