възрастен пастор, отец Греъм.
Джоди кимна. Тя ходеше всяка неделя на църква с Майкъл и семейство Галиър, но винаги внимаваше да не направи някаква грешка по време на службата, затова не беше обърнала достатъчно внимание на проповедниците. Нанин се усмихна и каза:
— Ще ти помагам с всичко, каквото мога, Джоди. Считай и мен за своя братовчедка. Камила и аз толкова често сме заедно, че се чувствам като част от фамилията й.
— Ти наистина си част от фамилията ми — каза Камила. — Много добре си спомням, че баба ти се е оженила за трети братовчед на Девър, което означава, че сме в родствени връзки.
Джоди се чудеше как е възможно човек да се оправя сред цялата тази бъркотия от братовчеди и полубратовчеди и да определя кой с кого е роднина.
— Като дете не бях близка с никой от братовчедите, а сега ми се иска да беше обратното. Вие всичките изглеждате роднини.
— Не си била сред роднините си? — възкликна Кейти. — Как е възможно такова нещо?
Камила бързо се намеси.
— В Тенеси има много планини и това затруднява пътуването. Нали така. Джоди?
— Да. Пътува се трудно.
Тя си каза да не споменава нищо повече за миналото си, тъй като можеше пак да попадне в затруднено положение.
— Вижте — обади се Нанин, надничайки към улицата през дантеленото перде, — пристига Ема. Знаех си, че ще закъснее.
— Тя винаги закъснява — порица я Кейти.
Очевидно не всичките бяха толкова близки, колкото изглеждаше отначало. Възможно бе, не всички да харесват Ема чак толкова, колкото Джоди бе допуснала в началото. Мнението й за приятелките на Камила значително се подобри.
Ема шумно нахълта през вратата, сякаш влизаше в собствения си дом.
— Здравейте! Надявам се да не съм закъсняла прекалено, но трябваше да се отбия в галантерията и в универсалния магазин, преди да дойда тук. Вече човек не може да разчита, че когато поръча нещо, ще го получи.
Когато видя Джоди, тя млъкна, после колебливо я поздрави.
— Здравей — отвърна й Джоди с повече увереност от нейната.
Знаеше, че Ема е поканена, но се надяваше да не дойде. Сега се почувства неудобно да бъде в една стая с годеницата на Майкъл.
— Много хубава рокля имаш — подхвърли Джоди, за да покаже дружелюбното си отношение към нея.
— Тази ли стара дрипа? — възкликна Ема и се огледа, като че ли беше изненадана да види какво е облякла. — Трябваше вече да съм я дала на прислужницата, но явно, не ми е останало време — после се обърна към останалите и каза: — Затънала съм до гуша в приготовленията за тази сватба. В универсалния магазин нямат подходящ сатен, а да не говорим, че да си избереш при тях дантели, е истинско мъчение. Мама казва, че ще се наложи да ги поръчаме от Франция. Човек наистина не може да намери нищо свястно в този град.
Джоди се обърна настрана. Не й беше приятно да слуша за наближаващата сватба. Взе плата и иглата. Камила й беше показала как да очертае модела върху плата и как да изреже отвора. Джоди се опитваше да обшие ръбовете.
— Какво работиш? — попита я Ема, приближи се до нея и погледна плата. — Това да не го е правила Матилда?
Жените се спогледаха.
— Не — отвърна Камила. — Това е работа на Джоди.
— О! — Ема пусна ръкоделието в скута на Джоди и, смеейки се звънко, каза: — Аз си помислих, че Матилда вече се е научила да прави дантели. Клодия ще дойде ли?
— Не — отвърна Камила, — изпрати човек да съобщи, че има главоболие и този път няма да дойде.
— Колко жалко — обади се друга от дамите. — Клодия, изглежда, често страда от главоболие.
Джоди се опитваше да прикрие гнева си към Ема заради оценката й на дантелата, но нараненото й достойнство не й позволи да се оправдае с обяснението за мозъчното възпаление, което другите бяха приели. Ако Ема беше дошла преди останалите жени, Джоди би приела тяхното мълчание като знак, че подкрепят приятелката си, но сега усети, че те мълчат, защото никоя от тях не се интересуваше кой знае колко от мнението на Ема и този факт възвърна увереността й.
— Папа ми е поръчал нов кабриолет — продължи да реди Ема. — Казах му, че в Уайтфрайърз има съвсем прилични кабриолети, но нали го знаете какъв е. Никога нищо не е достатъчно добро или ново за него, когато става въпрос за мен — тя отново се изсмя. — Много ме глези, признавам си го.
— Искаш ли чай? — попита я Камила. — Или може би студена лимонада?
— Времето е твърде студено за лимонада с лед. Докато дойда тук, замръзнах — Ема притисна с ръце корема си. — Маман казва, че е така, защото нямам достатъчно тлъстини, за да ми държат топло. Не е ли глупост това?
— И още как — съгласи се Кейти, която действаше сръчно с куката, без да изпуска бримка.
Без да обръща внимание на язвителните й думи, Ема седна, оправи превзето полите и фустата си и извади малко парче плат.
— Тази година правя яки. Толкова съм заета със сватбата и приготвянето на чеиза си, че просто нямам време да се обърна. Много ми е странно като си помисля, че скоро ще бъда омъжена както всички вас — бледите й очи стрелнаха Джоди и тя се усмихна злонамерено. — Искам да кажа, както повечето от вас.
— Може ли да помоля за една чаша лимонада с лед? — попита Джоди.
Не я беше грижа дали денят е хладен, или не. Просто искаше да затвори устата на Ема.
— Разбира се — отвърна Камила и се обърна към прислужницата: — Сюки, моля те, би ли донесла на госпожица Фарнел лимонада с лед?
Джоди проследи с поглед Сюки, която излезе от салона, за да изпълни молбата на Камила. Помисли си, че никога няма да свикне с тези истински отряди тихи и безупречни идеални слуги по къщите, нито с чувството, че още щом се отвореше врата, всеки разговор губеше личния си характер.
— Как се чувстваш напоследък? — обърна се Нанин към Кейти.
— Добре, като оставим сутрешните часове. Надявам се че това състояние няма да продължи дълго.
Ема я погледна с недоумение.
— Пак ли чакаш дете?
Кейти кимна.
— Да, за началото на лятото. Изглежда, ми е съдено все тогава да ги раждам.
Джоди я огледа. Кейти беше горе-долу на нейните години.
— Колко деца имаш?
— С това ще станат шест.
— Шест деца!
Макар и да знаеше, че семействата са големи, броят на децата винаги я изненадваше.
— И ние се надяваме някой ден да ни се роди още едно — каза тихо Камила. — Знаеш ли, точно по това време загубихме малкия Андре. Тази сутрин се бях сетила за него.
— Загубила си дете? — попита Джоди. — Съжалявам. Не знаех за това.
Нанин кимна.
— Ужасна мъка е, когато те сполети такова нещо. Отец Греъм твърди, че в такива моменти на небето се появява още един ангел, но въпреки това, тъгата е огромна.
— Сега щеше да е на четири години — въздъхна Камила и поклати глава. — Извинявай. Понякога ме обзема меланхолия.
— Всеки би изпаднал в такова състояние, ако загуби дете — каза Джоди. — Това е съвсем естествено.
— Да, и нищо не може да се направи срещу него — усмихна се Камила. — Вчера Мари Силест ме попита дали някога ще има малко братче или сестриче.
