— Е, не може да се каже, че от време на време не разменяш по някоя дума с околните. Освен това на партито, организирано от Ема в Оъкс, се запозна с всички дами.
Джоди крачеше из салона в дома на Камила.
— В такъв случай трябва да ти кажа, че те не ме одобряват. Не искам да говоря лошо за приятелките ти, но не бих казала, че се държаха особено добре с мен.
— Това е, защото са останали изненадани да те видят, че пристигаш заедно с Майкъл. Сега, когато вече всички знаят, че си наша братовчедка и че ще останеш тук, ще те посрещнат гостоприемно, ще видиш.
— Продължавам да мисля, че не трябваше да идвам. За какво ли бих могла да разговарям с тях? Знаеш каква ужасна шивачка съм. Защо изобщо се съгласих да участвам в това шивашко парти?
— Не е точно парти, или поне не е истинско парти. Събираме се всяка сряда, за да шием за бедните или за разпродажбите в полза на църквата.
— Камила, ще разберат, че не съм никаква шивачка още в момента, когато вдяна конеца в иглата. Ако въобще успея да го сторя. Беси се опита да ме научи, но аз просто нямам дарба да шия.
— Това е, защото късно си започнала да се учиш — отвърна Камила и поклати глава. — Още не мога да проумея защо никога не си се научила. Слугите ти ли са шили всичките ти дрехи?
— Никога не съм имала слуги. Всичките си дрехи купувах готови от магазина.
Камила й хвърли съчувствен поглед.
— О, Джоди, толкова съжалявам. Е, сега ще можеш да се сдобиеш с някои наистина хубави дрехи. Беси те учи на основните неща, а аз ще ти покажа някои тънкости в шиенето, така че за съвсем кратко време ще си направиш прекрасен гардероб.
Джоди отвори уста да каже, че едва ли ще може да си ушие такива хубави дрехи, като тези, които е купувала, но се отказа. Камила беше виждала само избелелите джинси и блузата й, които тя носеше само когато работеше в къщата. Никога нямаше да повярва, че Джоди има нещо по-хубаво, тъй като просто не знаеше какво да каже за облеклото, което беше видяла.
— Ще се постарая да не те поставям в неловко положение.
— Като че ли би могла — приятелски й се усмихна Камила. — Ако стане така, че останеш тук, ще трябва да се научиш на това, което ние можем да вършим, иначе просто ще се чувстваш като чужденка.
— Мислиш ли, че действително ще остана тук? Вече тази мисъл не ми изглежда така абсурдна. Дори малко ме е страх, че така лесно свикнах с нея. От друга страна, не виждам как бих могла да остана. Нима смяташ, че е възможно?
— Знам ли. Ужасно ще липсваш на децата… Матилда наскоро пееше онази песен, която научи от теб, за Афродита… не, за Венера. „Венера в сини джинси.“ А Арманд нарече кученцето си Ласи.
— Това е стара песен, но е лесна за пеене. Е, от тази гледна точка, струва ми се, че не е стара нали?
— Децата те обичат. Дори малката Мари Силест се развълнува, когато разбра, че днес ще дойдеш. Едва успях да ги задържа да не влизат в салона. Разбира се, след като Матилда е на осем години, значи е достатъчно голяма и може да шие за разпродажбите в полза на църквата, но днес тя има уроци. Въпреки това, категорично ми заяви, че днес предпочита да бъде с леля си Джоди.
— Нарича ме леля, така ли?
— Ами, така изглежда, й е най-лесно. Нямаш нищо против, нали?
— Не, харесва ми. Преди да си тръгна, ще им разкажа още една приказка.
— Арманд твърди, че никой не може да разказва приказки така хубаво, както ти. Всичките му приятели му завиждат.
— Радвам се, че решихме да не им казваме, откъде идвам Не мога да допусна много хора да знаят за това.
— Не, това би било рисковано.
Камила извади шивашката си кошница и разгъна ленените салфетки, от които щеше да изрязва модели.
Джоди реши, че й е все едно какво иска да каже Камила с последната си забележка. Беше чувала за лов на вещици и не искаше да става предмет на такова нещо.
— Знаеш ли, често си мислех, че тук ще ми бъде много лесно да живея. Няма екологично замърсяване, ядрени бомби и терористи. Жените не трябва да оставят децата си и да ходят на работа по цял ден, да се борят със задръстванията на уличното движение, а и никой няма представа какво е развод. Но никога не допусках колко много работа може да има в живот като този тук. Вие сте заети от сутрин до вечер.
— Така се стопанисва една къща — Камила наведе глава на една страна. — Сигурно и ти си била не по-малко заета, щом си живяла съвсем сама в Уайтфрайърз. Как си се оправяла? Изненадана съм, че никой не ти е предложил помощта си.
— В моето време не е необичайно жените да живеят сами. Така съм, откакто станах възрастен човек.
Сивите очи на Камила широко се разтвориха.
— Колко тъжно. Добре е, че дойде при нас, защото ще се грижим за теб.
Джоди се усмихна.
— Никъде другаде не съм се чувствала така у дома си, както при вас. Дори в къщата, в която израснах. Никога не съм приличала много на останалите от семейството ми и ние не бяхме близки помежду си.
— Зная. Ти беше казала, че си от Гранд Кото.
Джоди понечи да й обясни, че е имала предвид емоционална близост, а не физическото разстояние между членовете на фамилията си, но си даде сметка, че Камила няма да я разбере. Тя беше възпитана да вярва, че семейството е неделимо и единно за всичките си членове. А в семейството на Джоди се бяха споразумели да се събират само на Коледа и някои други празници, при това не редовно. Припомняйки си миналото, Джоди реши, че именно емоционалната отдалеченост между нея и останалите членове на семейството, бе направила възможно да приеме така лесно сегашното си положение, което би могло да се окаже постоянна раздяла.
Чу на вратата леко да се чука. Прислужничката на Камила отвори и в стаята влязоха три дами. Джоди надяна дежурната усмивка на лицето си и остави Камила да й припомни имената на дамите. Тя трудно помнеше имена и лица, затова сега се постара да не ги забрави. Тези жени като нищо можеха да й станат приятелки и съседки за цял живот.
Те седнаха и започнаха да разтварят кошниците си. Макар да се стараеха да не я гледат постоянно, Джоди усещаше погледите им всеки път, когато обърнеше глава, но се правеше, че не ги забелязва. Калъфките за възглавници, покривките за маса, яките и другите ръкоделия, които дамите изваждаха, и приготвиха за работа, бяха истински шедьоври. Джоди колебливо извади покривката, която работеше.
— Много е хубава — каза Кейти. — Този модел не е ли на Камила? Изглежда ми познат.
Камила кимна.
— Да, миналата година го използвах за покривката. Показвам на Джоди как да прави дантела „Батенберг“.
Кейти вдигна изненадано очи.
— Нима тя не знае?
— Миналата година Джоди изкара много лоша треска, поради която забрави някои неща, като шиенето и бродирането — замаза неловкото положение Камила.
— Колко ужасно! — възкликна Кейти. Останалите жени закимаха в знак на съгласие. — Сигурно е било мозъчно възпаление. Нали си спомняте, че Лютър Харисън изкара такава треска и забрави името на жена си и как да събира и изважда числа.
— Да, беше много тъжно — обади се Нанин.
Камила беше споменавала за нея като за близка приятелка и тя наистина се чувстваше тук съвсем като у дома.
— Опал Лу ми каза, че най-големият им син е трябвало да поеме семейното счетоводство.
— Никога не ценим здравето си, докато не видим някой, който е имал по-малко късмет от нас — обобщи Кейти всеобщото мнение. — Самата Опал Лу не е съвсем добре напоследък. Съмнявам се дали ще може да дойде днес.
— Това е много тъжно — каза Камила, а на Джоди обясни: — Опал Лу е сестрата на нашия по-
