— Кирпич ли?
— Видях веднъж да правят така в Тексас. Смесиха глина с листа и слама, за да напълнят стената. Тази смес не гори и стените стават по-яки.
Тя се разсмя.
— Идеално. Как ли не се сетих за това?
— Мисля, че е по-добре аз да го кажа на работниците. От мен ще го приемат по-лесно.
— Те май не ме обичат?
— Не е задължително да те обичат. Те са наемни работници, а не наши приятели. Биха се възпротивили на всяка жена, не само на теб.
— Ще трябва да мине време, докато свикнат с това.
— В бъдещето мъжете свикнали ли са да приемат нареждания от жени?
— Не е нещо необичайно. Не съществува такова строго разделение кой каква работа върши. Познавам семейства, в които съпругата работи, а съпругът стои у дома и се грижи за домакинството и децата.
Майкъл се усмихна, сякаш си помисли, че тя се шегува.
— Идваш от забележителна епоха.
— Ще ме съпроводиш ли до стопанските сгради? Исках да те попитам нещо — тя тръгна с него, докато заобикаляха къщата. — Защо онзи човек прави навес над потока? Попитах го, но той не пожела да ми отговори. Идвах да те намеря, когато видях, че набиват колоните.
— Прави си летен зимник. Марсел също иска такъв, вместо мазе, каквото има Уайтфрайърз. Водата преминава през зимника и запазва маслото и млякото по-дълго време.
— Интересно е — тя се загледа известно време в работата на мъжа. — А аз си помислих, че го прави, за да ме дразни.
— Ти си прекалено докачлива. Тези хора отдавна си знаят работата. Може би се различава от начина, по който са я изпълнявали по-рано твоите работници, но въпреки това те владеят добре занаята си.
— Понякога ми е много трудно — призна тя. — Искам да ги ръководя и да ги карам без много шум да правят нещата така, както аз мисля, че трябва — тя скръсти ръце на гърдите си и погледна към къщата. — Може би повече преча, отколкото помагам.
— Не бих казал, че е точно така. Или поне не винаги.
Тя се усмихна.
— Какво мисли Марсел за къщата?
— Казва, че с нетърпение чака да се нанесе. Никога не беше чувал, че в къща с такива размери спалните може да са на приземния етаж, но щом свикна с името, стана неин страстен поддръжник.
— Иска ми се, преди да се бях появила тук, да бях минала с кола по този път, за да зная дали тази къща ще е останала след сто години.
Майкъл кимна убедено.
— Ще е останала. Аз правя солидни къщи.
— Ти ли си построил най-много къщи в града? Винаги съм мислила, че строиш само за приятели.
— Аз имам приятели из целия град — той я измери с поглед и се усмихна. — Не си ли гладна? Време е да свършваме за днес.
Тя погледна към слънцето.
— Не разбрах, че е станало толкова късно. Да приключваме тогава.
След като пуснаха работниците да си отиват, Джоди и Майкъл яхнаха конете и препуснаха към Уайтфрайърз.
— Радвам се, че ми позволи да ти помогна за тази къща — каза тя. — И без това имам чувството, че не съм много полезна. Мислиш ли, че бих могла да си изкарвам прехраната като проектирам и строя къщи за хората?
— Нямаш никакъв шанс. Никой няма да те наеме.
— Да, защото съм жена — тя се намръщи. — Трябва да измисля нещо. Не мога цял живот да живея от благодеянията на Майкъл Девъро. Нито пък ще се омъжа за Уил Бро — добави тя. — Изобщо не ми намеквай повече за това.
— Нямах и намерение.
Джоди усещаше как дните отлитат. Беше дошла есента, пролетта също нямаше да закъснее, а с нея щеше да дойде и денят на сватбата му.
— Я да видим кой първи ще стигне до Уайтфрайърз!
Тя заби пети в хълбоците на коня и Майкъл препусна след нея. Трябваше да направи нещо, за да не мисли повече за сватбата му с Ема.
Джоди седна на стъпалата и се уви плътно в шала си.
— Студено ли ти е? Ако искаш, да влезем вътре.
— Добре ми е. Скоро ще стане прекалено студено, за да седим отвън след вечеря. Искам да се порадвам на тези моменти, докато все още е възможно. Това е любимата ми част от деня — тя вдигна очи към звездите.
— Пожелавал ли си си нещо, когато си виждал падаща звезда?
— Да, когато бях момче.
— И какво си пожелаваше?
— Обичайните неща. Кон, по-бърз от тези на приятелите ми за да ги изпреваря, нова играчка, добри бележки в училище. А ти какво си пожелаваше?
— Пожелавах си руса коса като тази на Мери Джийн Фрейзър. Тя беше най-красивото момиче в училище и аз си мислех, че не бих могла да се меря с нея — тя се усмихна. — И се оказах права. Към мен никога не проявяваха такъв интерес, както към нея.
— Трябва наистина да е била рядко красива — гласът му беше изненадващо нежен. — Ти си много красива.
Джоди го погледна.
— Не ме поднасяй. Зная, че не съм красива.
Той не й възрази, макар че тя се надяваше да го стори.
— Наистина ли мислиш, че съм хубава? — попита тя, след като той не каза нищо.
— Не. Аз казах, че си красива. Кейти Нестън е хубава. Има разлика.
— Неприятно ли ти е, че се е омъжила за Едуин вместо за теб?
— Ти откъде знаеш, че съм я ухажвал? Не, не ми е неприятно Аз не държах на този брак така, както тя. Сега Едуин си плаща за привързаността.
Джоди се облегна на перилата и затананика мелодията от един филм, който бе гледала през последната седмица в нейното време.
— Случвало ли ти се някога да ти влезе в главата някоя мелодия и да не можеш да се отървеш от нея? Тази цял ден не ме напуска.
— Приятна е. За какво се пее в нея?
— Това е мелодията от един филм, който се казва „Зимна любов“ и я пее главната героиня, когато мъжът, когото обича, й казва, че ще се жени за друга — едва сега Джоди разбра защо тази мелодия така се бе настанила в главата й. — Лесна е за запомняне.
— Изпей ми я.
Тя стана.
— Не мога да пея. Освен това ми стана студено.
Майкъл стана от стола си и й препречи пътя с ръка.
— Ако можех, бих променил нещата.
Тя се поколеба. Никога не можеше да разбере дали думите му изразяват това, което мисли.
— Винаги можеш да промениш нещо, което още не е станало. Малко са изключенията от това правило.
— Не е толкова просто. Дай възможност на Уил Бро. Той би могъл да те направи щастлива.
