капачката и поръси малко розова вода върху дантелената й кърпичка. Ема я притисна до носа си.
— Благодаря ви. Вече се чувствам по-добре.
— Сестра ми не признава нищо друго освен розовата вода. Казва, че е по-добра и от амоняка, освен ако човек не е изпаднал в критично състояние.
— Съгласна съм с вас. Амонякът може да е много дразнещ, когато човек не очаква миризмата му. Розите ухаят много по-хубаво.
Тя забеляза, че косата на Джордж беше плътно прилепнала на главата му. Майкъл не желаеше да използва помада и косата му винаги изглеждаше мека, сякаш разрошена от вятъра, докато тази на Джордж не можеше да бъде разрошена от никакъв вятър.
Тя се огледа.
— Колко странно изглежда всичкото това тук отзад. Никога не съм подозирала, че един склад може да изглежда така. Очаквах да видя полици и тезгяхи, като тези отпред.
— Не, госпожо — каза той и се огледа. — Хубавите неща ги държим отпред за клиентите. Може би не трябваше да ви водя тук, като се има предвид, че сте дама, но отпред няма къде да се седне, а вие явно не се чувствахте добре и имахте нужда от това.
— Никога не съм предполагала, че сте толкова наблюдателен — каза Ема с тънкото си гласче. — Вие наистина сте много мил.
Джордж почервеня като варен рак.
— Аз забелязвам всичко, свързано с вас, още от първия път, когато ви видях.
— Така ли? Той кимна.
— Тогава вие бяхте в розова рокля с дантела около шията и розова сламена шапка. Реших, че сте най- хубавото момиче, което съм виждал през живота си — той погледна надолу и ритна един пирон на пода. — Не трябваше да ви казвам това. Може би го направих защото сте тук във вътрешното помещение. В моя свят, така да се каже.
— Не, не, няма нищо. Всичко е наред. Продължавайте.
— Не бих могъл, госпожице Парланг. Утре ви предстои да се омъжите за господин Девъро.
— Ако изобщо някога възнамерявате да се доизкажете, днес е деня за това.
Тя не разбра откъде й дойде смелостта да каже такова нещо, но със затаен дъх зачака отговора му. Очите им се срещнаха.
— Мисълта, че ще се омъжите за друг мъж е почти непоносима за мен. Чувах да говорят, че вашият годеник проявявал интерес към госпожица Джоди Фарнел, но не мога да повярвам на тези приказки. Никой мъж не би погледнал друга жена, след като може да има вас. Но все пак казаното остава и аз се безпокоя, че може да свържете живота си с мъж, който не вижда какъв диамант държи в ръцете си.
— Вие мислите, че аз съм диамант?
— Е, в действителност по-скоро перла. Вие сте толкова нежна, мила и деликатна. Диамантът е по бляскав, но вие сте нещо повече от един диамант.
Ема се усмихна. Не го биваше много да флиртува, но думите му звучаха така искрено, сякаш наистина вярваше в това, което говореше.
— Майкъл никога не ме е сравнявал със скъпоценности.
— Той е прекалено мъжествен и сигурно никога не ви е оценявал така високо. А вижте мен, например, аз съм обикновен мъж и всичко в мен е обикновено и просто. Не съм мъжествен, нито съм богат, но когато се оженя — ако това изобщо някога стане — ще се отнасям със съпругата си като с кралска особа.
— Наистина ли?
— Убеден съм. Това е нещо като благодарност, нали разбирате? Зная, че не съм нещо кой знае какво, затова ще й бъда вечно признателен.
— Никога не съм си представяла нещата така — Ема го погледна с любопитство. — Чувствам, че мога да разговарям с вас така, както с никой друг. Имам известни съмнения, но да не сте посмял да кажете и дума за това.
— Съмнения ли? По отношение на какво, госпожице Парланг?
— Ама защо трябва да се държите така официално? Имам съмнения по отношение на женитбата си. Ето на! Най-сетне го казах! Сега сигурно ще си помислите, че съм ужасна.
— Никога не бих помислил такова нещо за вас, госпожице Ема. Абсолютно никога! Съмнения ли казвате? По отношение на какво?
— Не съм сигурна, че искам да съм стопанка на такова голямо имение като Уайтфрайърз. Нямате представа колко ме плаши! Ще трябва да се грижа за толкова много неща а никак не ми се иска по цял ден да мисля само за чаршафи и желета. Предпочитам да рисувам или да шия.
— Аз мисля, че всяка жена иска да има хубава къща.
— Напълно споделям мнението ви, но не искам аз да се грижа за нея. По-скоро бих предпочела по-малък дом, да кажем като този на Хъбаруд. Достатъчно е голям, хубав е а и не се нуждае от много прислуга.
Джордж я погледна с отворени уста.
— О, Боже, та нали аз съм собственикът на тази къща!
Ема зяпна от почуда.
— Какво? Вие сте собственикът? Господи, бях забравила, че къщата е продадена. Сигурно си мислите ужасни неща за мен, след като можах да кажа такова нещо.
— Не, съвсем не мисля така. Значи вие бихте била щастлива в дома на Хъбаруд? Имам предвид в такава къща?
— Да, наистина бих могла — Ема деликатно допря кърпичката до очите си. — Никой не знае, че се чувствам така. Винаги се правя на много самоуверена, но в действителност не съм. Плаша се от толкова много неща, които другите жени приемат за съвсем естествени.
Джордж неловко я потупа по рамото.
— Вие сте като парниково цвете. Всеки ден трябва да бъдете наглеждана. Ами, ето, вземете например моята къща. Имам икономка, която се грижи за всичко. Тя знае какво искам, преди аз самият още да съм разбрал.
— Вие можете да си позволите да имате икономка? — попита Ема, без да си даде сметка какво казва.
— Тук ми плащат повече, отколкото предполагате. Наех една жена без деца и без жилище. Тя се зарадва, че получи стая и храна, а аз печеля от това, че къщата ми е добре стопанисвана. Освен това, тя няма претенции към скромното възнаграждение, което й плащам.
— Наистина ли? — Ема се замисли. — Как прекарвате свободното си време?
— Почти никъде не ходя — той извърна глава. — Хората тук не ме приемат, защото ме смятат за политически авантюрист.
— А не е ли така?
— Някога наистина бях такъв, но сега тук имам собствен дом, а в този магазин работя вече от години. Не дойдох тук, за да се напечеля и да си тръгна. Дойдох, за да остана, но се чувствам самотен, съвсем искрено ви казвам.
— Дори и в черквата не ви виждам.
— Не съм католик.
Ема го зяпна с широко отворени очи.
— Не сте ли?
— Посещавам методистката черква в Саилър Сити. От къщата ми е горе-долу на същото разстояние както и тукашната църква, само че в противоположната посока.
— Не би трябвало да седя тук и да разговарям с вас — каза Ема. — Какво биха си помислили хората, ако ни видят? — Тя стана припряно. — Та за какво бях дошла?
Джордж скочи и сякаш преди да осъзнае какво прави, той хвана ръцете й.
— Госпожице Ема, може и да ме намразите за това, което ще ви кажа, но трябва искрено да ви призная нещо, преди да е късно. Аз съм влюбен във вас. Знам, че вие едва ли ще отговорите на чувствата ми, но аз просто трябваше да ви направя това признание. И никога вече няма да отворя дума за това.
Ема се втренчи в него.
— Наистина ли мислите това, което току-що ми казахте?
