решението да се откаже от Майкъл беше нейно и то беше задействало някакви сили, които се опитваха да я върнат обратно в нейната епоха. Тя трябваше да се добере до Майкъл. Когато първите дъждовни капки се посипаха около нея, тя заби петите си в хълбоците на коня, подтиквайки го да ускори хода си.
Пътят й се стори безкраен. Вятърът яростно огъваше върховете на дърветата и колкото повече тя приближаваше Уайтфрайърз, толкова повече зачестяваха светкавиците. От черното небе се лееше дъжд, който заличаваше пътя, но Джоди продължаваше да препуска със същото темпо. Единственото важно нещо беше да стигне при Майкъл.
Внезапно пред погледа й изникнаха два препускащи коня, Джоди извика и нейният кон залитна встрани. Конят, който бе по-близо до нея, се изправи на задните си крака и в блясъка на светкавицата тя видя лицето на Ема. Беше се загърнала в наметало и носеше плътно прилепнала качулка на главата, но нямаше съмнение, че е тя. Погледите им се срещнаха и Джоди замръзна. После отново я погълна непрогледният мрак.
— Хайде — чу тя мъжки глас, в който се долавяше северняшки акцент. — Трябва да стигнем Шрийвпорт преди да открият, че те няма.
Ема срита коня си и се понесе след мъжа, който очевидно не бе забелязал Джоди в тъмнината. Когато двамата се отдалечиха, Джоди здраво опъна юздата на коня си, за да го успокои. Световъртежът продължаваше да се засилва и за миг й се стори, че вижда фарове на приближаваща се кола.
— Не! — извика сподавено тя и шибна с камшика коня си, който препусна срещу бурята към Уайтфрайърз.
Когато бурята се разрази, Майкъл се качи на горния етаж, за да могат неговите хора да си легнат. Нямаше смисъл да задържа Гидиън и останалите само защото не можеше да заспи. След като те си легнеха, можеше отново да се върне в салона.
Бурята беше жестока. В такава нощ навън нямаше жива душа, Той отвори двукрилата врата на верандата, загледа се през нея и се запита дали Джоди се страхува от бури Тази наистина беше ужасна.
Под прикритието на дълбоката веранда, Майкъл отиде до вратата на спалнята, в която бе живяла Джоди, и я отвори. Взря се в тъмнината на стаята и почти повярва, че тя е там и го чака. Внезапно обаче реалността се върна с гръмотевичен грохот и той разбра, че Джоди я няма.
Обзе го дълбоко безпокойство. Вдигна глава и напрегнато се огледа. Нещо ставаше. Не знаеше точно какво, но беше нещо лошо. Върна се на верандата и, без да обръща внимание на дъжда, се наведе през перилата, за да огледа наоколо. Косата на тила му настръхна. Може би това бе някакво предупреждение.
Смръщи чело и се дръпна назад. Кога ли по-рано беше изпитвал същото това чувство? Напрегнатото очакване изпъна нервите му като струни и той усети, че не може повече да стои неподвижно. Закрачи към ъгъла на верандата и се втренчи в тъмнината. Натам беше градът, значи и Джоди. Дали тя беше безкрайно изплашена, или той мислеше прекалено силно за нея, но Майкъл усещаше мислите й от разстояние.
— Не — решително каза той. Погледна към дъждовното небе и когато една светкавица раздра тъмнината, той изкрещя: — Не! Няма да я оставя! Не мога!
Отговори му гръмотевица, която се втурна след мълнията, забила се само на няколко метра от къщата. Майкъл се взря гневно в нощта. Някъде там имаше враг, който се опитваше да откъсне Джоди от него.
— Не! — отново изкрещя той. — Няма да я оставя! — изпълни го сила, каквато не беше изпитвал досега и той отново извика сред воя на бурята: — Тя е моя!
Вятърът и дъждът шибаха лицето му, но той дори не ги забелязваше.
Напявайки, Айуила отново отмести дъската на пода в бараката. Силата, която беше изпитала днес, беше по-голяма от всеки друг път, но вече беше преминала кулминацията си и утихваше, така че тя трябваше да завърши магията преди съвсем да я напуснеше. Айуила призова цялата си мощ, макар да знаеше, че това означаваше да не може да я извика никога повече. По-важно от всичко бе да лиши Майкъл от щастие.
Ръцете й започнаха да треперят, докато изваждаше предметите, които беше оставила да киснат в продължение на четири дни в магическата отвара. Те се бяха пропили с нова жизненост и бяха готови за заклинанието.
— Изпълни повелята ми, оградна тел — мърмореше тя, докато правеше с нея кръг в пръстта под дъската на пода. — Задръж Джоди Фарнел. Изпълни повелята ми, риболовна мрежо. Хвани и задръж Джоди Фарнел — тя издигна кучешкия зъб. — Изпълни повелята ми, ти, кучешки зъб. Разкъсай всеки, който би се осмелил да наруши моята магия.
Постави зъба, който миналото лято бе изтръгнала от устата на бясно куче, в кръга между оградната тел и мрежата. Подреди синьо-черните гарванови пера около кръга.
— Накарайте я да отлети у дома си, пера. Объркайте пътя й, така че никога повече да не се върне тук.
Извади останалото парче от корена-мъчител и го постави извън телта.
— Ако някога се опита да напусне мястото където я изпращам, нека я сполети твоето мъчение.
Тя топна един черпак в гърнето, което къкреше в жаравата и с церемониално движение капна няколко капки от течността върху пръстта и се загледа в тях как се превърнаха в кални топчета.
— Като дъжд, като река, изпрати Джоди Фарнел там, където й е мястото. Така, както е силна моята магия, така както са силни моите билки, задръж я там, когато пристигне. — Смесицата от родния диалект на Айуила и английските думи даваше това съчетание, което правеше магията й по-силна, отколкото ако беше изречена само на единия от двата езика. Тя почувства прилив на сила и взе куклата.
— Изпращам те у дома, Джоди Фарнел — изсъска тя и очите й заблестяха като черен кехлибар. — Изпращам те там, където ти е мястото и повече никога да не го напускаш.
Айуила коленичи, опря се на ръце и постави куклата точно в средата на омагьосания кръг. Тъмните й пръсти се виеха в символични движения, които трябваше да привържат Джоди към мястото и да не я допуснат отново да се измъкне оттам. За да бъде по-сигурно, тя покри всичко с мрежата.
Айуила си пое дъх, задържа го, вдигна черпака към сбръчканите си устни и отпи от течността. Едва не се задуши, но не допусна да се задави и я преглътна.
Миг след като Джоди забеляза алеята, която водеше към Уайтфрайърз, гръмотевица изтрещя над главата й, конят се изправи на задните си крака и залитна. Джоди се плъзна по мокрия му гръб и падна в калта. Докато се мъчеше да си поеме дъх, защото при падането беше изгубила ритъма на дишането си, тя видя как изплашеният кон се впусна в галоп към града. Кракът, на който беше паднала, бе натъртен и я болеше. Джоди разбра, че сутринта по нея ще има рани, но останалите части на тялото й бяха здрави. Дъждът се лееше като из ведро и когато светкавица отново освети земята и дърветата, в далечината тя видя Уайтфрайърз. Този път, когато тъмнината я обгърна, тя беше подготвена за гръмотевицата. Загледа се към дома на Майкъл и забеляза, че от един прозорец проблясва светлина.
Вдигна полите на роклята си, прогизнала от калта и с мъка закрачи напред. Калта лепнеше на краката й, сякаш не искаше да я пусне да стигне дотам, за където се беше запътила. Джоди наведе глава и с усилие продължи напред. Имаше чувството, че сънува кошмар, в които се опитва да бяга, а не може да се помръдне. Сълзи на разочарование се смесиха с дъждовните капки по бузите й.
Чу зад себе си шум на лека кола и видя как светлините на фаровете й разрязаха тъмнината, след което колата изчезна.
— Не! — извика тя. — Няма да го оставя. Няма да се откажа само заради някакво си благоприличие!
Вече нямаше значение решението на Майкъл. Тя трябваше да се добере до него и да го убеди, че те
