със звездите, се оказа в Токио и готвеше интервю с принцесата на Япония…
— А Дик разговаря ли с Марти? Не би ли могъл да спаси положението? — Дик Шенк беше изпълнителният цродуцент — човекът, който само за три години превърна „Нюзлайн“ от третокласно лятно шоу за запълване на програмата, в солидно и търсено предаване. Шенк вземаше всички важни решения самостоятелно, само той притежаваше достатъчно авторитет, за да усмири разглезена примадона като Марти.
— Дик все още е на обяд с мистър Ърли — отговори Дебора. Когато Шенк обядваше с президента на компанията Ърли, срещите им винаги се проточваха до късните следобедни часове.
— Значи Дик не знае, така ли?
— Все още не.
— Прекрасно! — отчаяно проточи Дженифър и погледна часовника си. Беше два следобед. Ако решението на Пачино е окончателно, в програмата зейваше огромна 12-минутна дупка. А за запълването ѝ разполагаха с по-малко от 72 часа.
— Какво имаме в буркана?
— Нищо. Майка Тереза отпадна, а Мики Мантъл все още не е готов… Разполагаме само с онзи сакат материал за Малката лига…
— Дик никога няма да го пусне! — простена Дженифър.
— И ще бъде прав — кимна Дебора.
Дженифър вдигна факса, който донесе асистентката й. Той съдържаше съобщение за печата от някаква пъблик рилейшънс групировка — едно от стотиците подобни съобщения, които ги заливаха всеки ден. Оформлението му беше като на голяма новина, носеше набрано с едър шрифт заглавие:
— Какво е това? — намръщи се тя.
— Хектър каза да ти го донеса.
— Защо?
— Каза, че в него може би има нещо…
— Какво нещо? Какво по дяволите означава това ОАВ? — Очите ѝ пробягаха по текста, който изобилстваше от непонятна въздухоплавателна терминология. Без никаква визуална информация.
— Май става въпрос за онзи самолет, който се запали в Маями — промърмори Дебора.
— Аха, значи Хектър иска материал за сигурността на полетите? Желая му успех. Отдавна вече всички видяха записа с горящия самолет. Изобщо не става за начало… — Дженифър пусна факса на масата: — Питай го дали има нещо Друго.
Дебора излезе, а Дженифър втренчи поглед в застиналия образ на Чарлс Менсън пред себе си. След известно време изключи апарата и се замисли.
Дженифър Малоун беше на двадесет и девет години — най-младата продуцентка в историята на „Нюзлайн“. Издигна се бързо, защото беше много добра. Талантът ѝ пролича отрано, още преди да получи диплома от „Браун“. Работеше през лятната ваканция, като Дебора сега, оставаше до късно през нощта пред новинарските терминали, твърдо решена да открие наистина качествен материал… И една нощ го откри. Направи съответните проверки, събра необходимата странична информация и почука на вратата на Дик Шенк със сърце между зъбите. Предложението ѝ беше да направят предаване за един странен африкански вирус, гарнирано със съответната професионална информация на един не по-малко странен доктор, който доброволно се беше забил в джунглата. Така се роди феноменалното предаване за вируса „Ебола“ — най-големият удар на „Нюзлайн“ за годината. То донесе на Дик Шенк наградата „Пийбоди“, която зае достойно място сред колекцията му…
В бърза последователност Дженифър направи още три много добри предавания: Дарил Стробъри, откритият рудник в Монтана, комарджийските наклонности на индианците ирокези. До този момент нито един стажант не беше успял да направи годен за излъчване материал, а Дженифър успя с цели четири. Шенк обяви на всеослушание, че харесва подхода ѝ след което ѝ предложи договор. Фактът, че момичето беше умно и красиво, и че членуваше в „Айви“ Лигата, също не бе подценен… Дженифър започна работа в „Нюзлайн“ през юни, веднага след дипломирането си…
В програмата работеха петнадесет продуценти, всеки със свой собствен снимачен екип. От тях се очакваше да предлагат подходящи за шоуто материали поне веднъж на две седмици. Средното време за реализацията на подобен материал беше месец. Половината от него се отделяше на предварителната подготовка, след което съответния продуцент трябваше да получи окончателното одобрение на Шенк. Едва когато зелената светлина ставаше факт, екипът започваше пряката работа по екранизацията: снимаха се фоновите кадри, правеха се спомагателни интервюта. Текстът се подготвяше от продуцента, а се четеше от някой популярен водещ, който отлиташе на мястото на събитието за ден, най-много два, заснемаше материала и хукваше към следващата задача, оставяйки монтажа в ръцете на съответния ръководител екип. По някое време преди излъчването, водещият се появяваше в студиото, запознаваше се с окончателния вариант на сценария и записваше коментарите на съответния визуален материал.
При излъчването всичко изглеждаше така, сякаш популярният водещ е истинският репортер на събитието — „Нюзлайн“ ревниво пазеше репутацията на своите звезди. Но на практика истинските репортери бяха продуцентите. Те предлагаха темата, те правеха предварителните проучвания и оформяха материала, те пишеха сценариите и монтираха записите. А звездата пред камерата просто изпълняваше това, което му се нареди…
Тази система допадаше на Дженифър. Тя обичаше да разполага с пълна власт зад кадър, изобщо не ѝ пукаше от факта, че името ѝ рядко се споменава, дори напротив — намираше своята анонимност за изключително полезна. Защото по време на интервютата често я третираха като помощен персонал, хората се отпускаха и говореха свободно, дори когато знаеха, че камерата работи. После, на даден етап от записа, задаваха неизбежния въпрос: „Кога ще разговарям с Марти Риърдън?“ Дженифър беше готова с отговора — нещо мъгляво от сорта, че това ще стане твърде скоро, после продължаваше с въпросите. В хода на този процес често заковаваше здраво глупака пред камерата, който продължаваше да живее с безгрижното убеждение, че всичко това е само една генерална репетиция за истинското интервю…
На практика тя правеше целия материал, без да страда от факта, че водещият обира лаврите. „Никъде не казваме, че репортерът е той, обичаше да повтаря Шенк. Никога не внушаваме, че излъчените интервюта са негови. Звездата на това шоу не е водещият, а самият материал. Водещият е само гид, който въвежда зрителя в темата. Зрителят го обича и му вярва, с удоволствие го допуска в дома си…“
Това е абсолютна истина, помисли си Дженифър. А и практически погледнато, друг начин за работа просто няма. Медийна звезда от ранга на Марти Риърдън има повече ангажименти от президента на Щатите, да не говорим, че е далеч по-популярен от него и го разпознават на улицата. Звезда като него не може да върши черната работа, не може да се препъва из дебрите на предварителните проучвания, не може да се занимава с досадни неща като редактиране и монтаж…
За такива неща той просто няма време.
Всъщност, това е проблемът на всичко, свързано с телевизията: времето никога не стига…
