Въздушна клопка

СЪБОТА

ИЗПИТАТЕЛЕН ПОЛИГОН НА „НОРТЪН“, ЮМА, АРИЗОНА4.45 ч.

Над полегатите склонове на планината Джила се появи пурпурна ивица светлина. Небето придоби теменужен цвят, звездите избледняха. Въздухът беше толкова студен, че Кейси виждаше дъха си. Тя дръпна ципа на якето си и започна да потропва с крака.

Ширококорпусният Н-22 на „Транс Пасифик“ стоеше на пистата, залян от светлината на прожекторите. Техниците от екипа за полетни изпитания приключваха с монтажа на видеокамерите. Хора се виждаха навсякъде — по крилата, край двигателите, под колесниците.

Операторите на „Нюзлайн“ усърдно снимаха. Малоун стоеше на крачка от Кейси и ги наблюдаваше.

— Какъв студ, Господи! — промърмори тя.

Кейси се насочи към Станцията за полетни изпитания — ниско и издължено бунгало в испански стил, разположено до контролната кула. Единственото помещение вътре беше задръстено от монитори, всеки от които беше свързан с отделна камера. А самите камери на борда бяха фиксирани върху строго определени възли и детайли. Една от тях показваше заключващата скоба на елероните, Кейси поклати глава. Гледката я накара да изпита дълбока тревога.

— Не очаквах подобна обстановка — промърмори зад гърба ѝ Малоун.

— Ето я пилотската кабина — започна да обяснява Кейси. — Една камера я хваща отпред, друга отгоре. В креслото виждате Роули… Това тук е вътрешният салон, хванат отпред и отзад. Поглед към лявото крило, поглед към дясното крило. Това са главните камери във вътрешността на корпуса, освен това имаме и преследвач.

— Преследвач?

— Изтребител Ф-14, който следи полета на Н-22 и го заснема със специални камери.

— Представях си нещата по-другояче — рече нацупено Малоун. — Някак по-бляскави, по- представителни…

— Все още сме на земята — напомни ѝ Кейси.

— Кой ще заеме тези празни кресла в кабината? — попита с недоволен глас продуцентката.

— Никой.

— Ще останат празни, така ли?

— Да. Това е изпитателен полет.

— Няма да изглежда добре за камерата…

— Такива са правилата.

— Няма да изглежда добре — повтори Малоун. — Липсва убедителност… На тези кресла трябва да седят хора. Поне няколко души. Не може ли да качим някого? Защо да не се кача аз?

Кейси поклати глава.

— Полетът е опасен. По време на инцидента корпусът е бил подложен на огромни натоварвания. Никой не знае какво може да се случи.

— О, стига вече! — капризно тропна с крак Малоун. — Наоколо не се виждат юристи. Хайде, направете нещо!…

Кейси само я изгледа. Глупава хлапачка, която не знае нищо за живота, която живее единствено за външния вид и се плъзга по повърхността на нещата. Знаеше, че е длъжна да я отреже, но неочаквано каза:

— Едва ли ще ви хареса…

— Искате да кажете, че не е безопасно?

— Казах това, което чухте: едва ли ще ви хареса…

— Аз отивам! — погледна я предизвикателно момичето. — А вие?

В ушите на Кейси прозвуча назидателният и леко насмешлив глас на Марти Риърдън: Въпреки категоричните си твърдения, че Н-22 е сигурен самолет, говорителката на „Нортън“ Кейси Сингълтън отказа да се качи на борда по време на изпитателния полет. Обясненията ѝ бяха, че…

Какви могат да бъдат обясненията?

Кейси нямаше отговор на това. Или поне отговор, подходящ за телевизията. В душата ѝ нахлу гняв. Дойде ѝ до гуша от постоянното напрежение, от упоритата работа в комисията, от усилията да следи всяка своя дума, от безпардонната намеса на телевизията в живота й… Прекрасно съзнаваше какво ще последва. Малоун беше гледала видеозаписите, но нямаше никаква представа за реалността, която се крие зад тях.

— Окей — тръсна глава тя. — Да вървим!

Излязоха и се насочиха към ярко осветения самолет.

НА БОРДА НА ТПА 5455.05 ч.

Дженифър неволно потръпна. В самолета беше студено, празните редици кресла под луминисцентните лампи изглеждаха мрачни и заплашителни. Следите от инцидента личаха ясно, бяха далеч по-шокиращи от това, което се виждаше на записа. Тук е станала трагедията, помисли си тя. Тук, в този самолет. По тавана на салона личаха кървави следи, много от багажните отделения висяха на пантите си. Преградите от фибростъкло бяха напукани, неприятната миризма все още се усещаше. Обшивката около част от илюминаторите беше свалена, под нея се виждаха снопове разноцветни кабели. Изведнъж изпита усещането, че е попаднала в огромна метална клетка. Но време за разочарование и страх нямаше, тъй като Сингълтън вече ѝ правеше знак да заеме едно от местата в центъра на салона, точно под монтираната в корпуса камера.

Към тях пристъпи мъж в летателен комбинезон от сребриста материя и се зае да притяга коланите им. Те бяха доста по-различни от пътническите — от модела, който използват стюардесите: две широки ленти от брезент през раменете, събиращи се на корема, трета опасва бедрата… Солидните ключалки рязко изщракаха, мъжът подръпна коланите за проверка.

— Трябва ли да са толкова стегнати, за Бога? — изрази протеста си Дженифър.

— Толкова, колкото можете да понасяте, госпожице — отвърна мъжът. — Дишате ли свободно, значи са хлабави! — Опъна още веднъж и попита: — Усещате ли?

— Усещам — промърмори Дженифър.

— Така трябва да бъде… А това тук е закопчалката… Дръпнете я, ако обичате.

— Но за какво трябва да…

— Дръпнете я. Трябва да знаете как се работи с нея, в случай на аварийна ситуация.

Тя се подчини. Коланите отскочиха, натискът изчезна.

— Сега се превържете сама, ако обичате… Дженифър се справи сравнително лесно. Господи, тези хора вдигат шум за нищо!

— Притегнете ги, моля. Тя дръпна коланите.

— По-силно!

— Но защо? — изрази протест тя. — Мога да го направя когато е нужно!

— Когато е нужно няма да имате време — отвърна мъжът. — Стегнете ги сега!

На съседната седалка Сингълтън мълчаливо изпълняваше инструкциите. Коланите се впиха в бедрата и раменете ѝ тялото ѝ се изпъна назад.

— Мисля, че сте готови, дами — обяви след кратък оглед мъжът с комбинезона. — Желая ви приятен полет… — Очите му се отправиха към Сингълтън, в тях се четеше укор.

— Хайде, Теди, подкарай този самолет — каза тя.

— Това ли е последното ви желание? — ухили се пилотът.

— Да.

Сребристият комбинезон се стопи по посока на пилотската кабина. Миг по-късно се включиха