репродукторите.
— Готови за затваряне на вратите — обяви мъжки глас с металически отенък. Разнесе се лек тласък, ключалките изщракаха. Въздухът беше все така студен и Дженифър потръпна. Очите ѝ пробягаха по празните седалки и се спряха върху лицето на Сингълтън.
Говорителката на „Нортън“ гледаше право пред себе си.
Двигателите се включиха с тихо свистене, което бавно започна да се усилва. Интеркомът отново зажужа.
— Кула, тук „Нортън“ 01 — прозвуча гласът на пилота. — Моля разрешение за излитане за изпитателен полет.
Щрак.
— Чувам ви, 01… Рулирайте наляво, прекосете пистата до стоянка номер шест.
Щрак.
— Прието, кула.
Самолетът се раздвижи. Небето зад илюминаторите беше просветляло. След няколко минути движението спря.
— Какво правят? — обади се Дженифър.
— Измерват теглото на машината — отвърна Кейси. — Това се прави както при излитане, така и след кацане. Като последна проверка за точната симулация на полета…
— На кантар ли я качват?
— Да. Вграден е направо в бетона на пистата. Щрак.
— Теди, дай около метър напред… Щрак.
— Задръж така.
Свистенето на двигателите се усили, самолетът плавно се отмести, после отново спря. Щрак.
— Благодаря, достатъчно. Бруто петдесет и седем две седем, трийсет и два процента от максимума. Точно според изискванията.
Щрак.
— Чао, момчета… Щрак.
— Кула, тук 01, моля разрешение за излитане. Щрак.
— Разрешавам излитане, писта три, точка на контакт нула шест три в края на пистата.
Щрак.
— Прието.
Самолетът потрепна и се втурна напред. Свистенето на двигателите премина в басов рев. Дженифър имаше чувството, че никога не е чувала подобен грохот. Тялото ѝ ясно усещаше леките неравности на пистата. После подрусването изчезна. Бяха във въздуха, носът на машината се насочи нагоре, към просветляващия хоризонт…
Щрак.
— Добре дошли на борда, дами. Ще се придържаме към полетно ниво три седем нула, което означава височина на полета тридесет и седем хиляди фута, или около дванадесет хиляди метра. Ще кръжим над станцията Юма и Карстеърс, Невада, това ще бъде цялата екскурзия. Добре ли сте? Ако погледнете наляво, можете да видите нашия придружител…
Дженифър извърна глава към илюминатора и видя стройния силует на изтребителя, посребрен от светлината на настъпващия ден. Беше толкова близо, че ясно се виждаше ръката на пилота, вдигната за поздрав… В следващия миг изтребителят рязко изостана и се стопи във въздуха.
Щрак.
— Повече едва ли ще го видите — прозвуча гласът на пилота. — Ще остане зад нас, на доста по-голяма височина. Там му е мястото според инструкциите… В момента достигаме височина дванайсет хиляди фута, препоръчвам ви няколко преглъщания… Съжалявам, госпожице Малоун, но едва ли можем да пълзим като при редовен полет…
Дженифър преглътна, изчака пропукването в ушите си и попита:
— Защо трябва да се изкачваме толкова рязко?
— Целта на пилота е максимално бързото достигане на височината, на която ще протече полета — обясни Кейси. — Така машината ще се охлади по най-добрия начин…
— Ще се охлади ли?
— На височина тридесет и седем хиляди фута температурата е минус петдесет градуса. В момента корпусът е доста по-топъл, а различните му компоненти се охлаждат с различно темпо… При продължителен полет обаче — такъв, какъвто е да речем презокеанският, всички части на корпуса достигат температурата на околната среда… Една от задачите на КРИ е проверката на въжетата за управление при ниска температура. Под термина „охлаждане“ разбираме издигането на машината на височина, при която температурата на всички части и компоненти се уравнява… Едва след това започваме изпитанията.
— Какъв срок от време имате предвид?
— Стандартната процедура на охлаждането е два часа.
— И ние ще седим тук два часа?!
— Сама пожелахте да се качите на самолета, нали? — мрачно я изгледа Сингълтън.
— Исках да кажа, че ще седим тук цели два часа без да правим нищо?
Щрак.
— Ще се опитаме да ви забавляваме, госпожице Малоун — обади се сякаш в отговор на въпроса ѝ пилотът. — В момента сме на височина двадесет и две хиляди фута и продължаваме да се изкачваме. След няколко минути ще достигнем полетната височина. Скоростта ни е две осемдесет и седем ВЧ, която ще нарастне до три и четиридесет ВЧ, тоест нула осем М. Преведено на разбираме език това означава, че ще летим с около осемдесет процента от скоростта на звука. Това е обичайната полетна скорост на пътническите самолети. Удобно ли се чувстват моите пътници?
— Чувате ли ни? — попита Дженифър.
— Дори ви виждам — отвърна пилотът. — А ако извърнете глава надясно, ще ме видите и вие…
Един от мониторите на стената оживя. Дженифър видя главата и раменете на пилота, очертани на фона на светещата апаратура пред него. През стъклата на кабината нахлуваше ярката светлина на утрото.
Бяха достатъчно високо, за да посрещнат първите слънчеви лъчи. Илюминаторите блеснаха като прожектори, но в салона не стана по-топло. Дженифър седеше в средата и по тази причина не можеше да види земята, останала далеч долу.
Погледна Сингълтън и срещна усмивката й.
Щрак.
— Е, драги дами, вече сме на височина три седем нула — обади се Роули. — Имаме отлична видимост, липсва движение на въздуха. Очертава се един хубав ден… Разкопчайте коланите си и заповядайте в кабината…
„Какво?“ — недоумяващо се огледа Дженифър. До нея Сингълтън вече беше свалила коланите и се изправяше.
— Мислех, че разходките са забранени… — промърмори объркано тя.
— В момента не е така.
Дженифър се освободи от оковите си и последва Сингълтън, която прекосяваше салона за първа класа по посока на пилотската кабина. Корпусът под краката ѝ леко вибрираше, но потрепването беше някак стабилно, внушаващо спокойствие. Вратата на пилотската кабина беше отворена.
Роули седеше на мястото на командира. Не беше сам. До него имаше още един мъж, когото никой не си направи труд да представи, трети работеше с някаква апаратура в дъното. Двете жени се изправиха на прага.
— Госпожице Малоун — извърна се към нея Роули. — Вие направихте интервю с мистър Баркър, нали?
— Да.
— Каква според него е била причината за инцидента?
