Марек заобиколи горящите къщи и тръгна към южната порта, през която бяха влезли за пръв път в града. Но още отдалече видяха, че там се води тежко сражение; входът бе почти преграден от купчина конски трупове; войниците на Арно трябваше да лазят по тях, за да стигнат до защитниците, които се бранеха яростно със секири и мечове.
Марек зави обратно към фермите.
— Къде отиваме? — попита Крис.
— И аз не знам — каза Марек. Той огледа градската стена. Войниците по нея тичаха към южната порта, за да се включат в битката. — Искам да се качим горе.
— По стената ли?
— По това. — Марек посочи тесен и тъмен отвор с каменни стъпала.
След малко изскочиха на върха на стената. Оттук видяха, че из града са избухнали нови пожари; огънят наближаваше работилниците. Скоро целият Кастелгард щеше да лумне. Марек погледна към полето отвъд стената. Земята бе на шест метра под тях. Имаше високи храсти, които навярно можеха да смекчат падането. Но вече не се виждаше много добре.
— Отпуснете се — каза той. — Не се напрягайте.
— Да се отпуснем ли? — повтори Крис.
Но Кейт вече се бе преметнала през ръба и висеше на изпънати ръце. Отпусна пръсти, падна и се приземи на крака като котка. После погледна нагоре и махна с ръка.
— Много е високо — каза Крис. — Не искам да счупя крак… Отдясно се раздадоха викове. Трима войници тичаха по стената с вдигнати мечове.
— Твоя си работа — каза Марек и скочи.
Крис скочи след него в здрача, падна с глухо пъшкане и се претъркаля. Бавно стана на крака. Нямаше нищо счупено.
Тъкмо взе да се чувства облекчен и доволен от себе си, когато първите стрели префучаха край него и със звън се забиха между краката му. Войниците ги обстрелваха от стената. Марек го сграбчи за ръката и побягна към храсталака. Десетина метра по-нататък те се проснаха долу и зачакаха.
Почти незабавно над главите им забръмчаха нови стрели, но този път идваха от обратната посока. В гъстеещия мрак Крис едва различи на една могилка по-долу войници в зелено-черни униформи.
— Това са хората на Арно — възкликна той. — Защо стрелят по нас?
Марек не отговори; той пълзеше настрани, притиснал корем към земята. Кейт запълзя след него. Една стрела прелетя толкова близо до Крис, че върхът раздра рамото на жакета му и за миг го парна болка.
Той се просна на земята и последва другите двама.
28:12:39
— Имам добри и лоши новини — каза Даян Крамър, влизайки в кабинета на Донигър малко преди девет сутринта.
Донигър седеше пред компютъра и тракаше с една ръка по клавиатурата, а в другата държеше кутия кока-кола.
— Казвай лошите — отсече той.
— Пострадалите техници са настанени в Университетската болница. Познай кой е бил на смяна, когато снощи пристигнали там. Същата докторка, която лекуваше Троб в Галъп. Някоя си Цоси.
— И в двете болници ли работи?
— Да. По-често е в Университетската болница, но по два дни седмично работи в Галъп.
— Мамка му — изруга Донигър. — Законно ли е това?
— Напълно. Както и да е, доктор Цоси прегледала техниците направо под лупа. Дори пратила трима на скенер. Специално резервирала време — още щом чула, че има нещастен случай, свързан с Ай Ти Си.
— Скенер ли? — Донигър се навъси. — Значи би трябвало да знае, че Троб беше разцепен.
— Да — кимна Даян. — Доколкото разбрах, и Троб е минал на скенер: Значи определено е търсила нещо. Телесни дефекти. Несъвпадения в органите.
— Мамка му — повтори Донигър.
— Отгоре на всичко вдигнала голям шум около прегледите, та сега всички в болницата са настръхнали и подозрителни. Обадила се на онзи Уонека от Галъп. Изглежда, че са приятели.
Донигър изстена.
— Тая история ми е потребна точно колкото трън в задника.
— Искаш ли сега да чуеш добрите новини?
— Готов съм.
— Уонека се обадил на полицията в Албъкърки. Полицейският шеф лично отишъл в болницата. Заедно с двама журналисти. Всички очаквали голяма сензация. Радиоактивност. Фосфоресциращи тела. А вместо това — пълен позор. Само дребни рани. Предимно от парчета стъкло. Дори и шрапнелните рани са повърхностни; металът само е закачил кожата.
— Водните щитове сигурно са намалили скоростта на парчетата — каза Донигър.
— И аз така мисля. Но хората са ужасно разочаровани. И накрая последният удар — скенерът. Пускат го три пъти. Нито един от нашите хора няма транскрипционни грешки. Защото са техници, естествено. Полицейският шеф се вкисва. Болничната администрация също. Репортерите заминават да пишат за пожар в жилищна сграда. Междувременно някакъв тип с камъни в бъбреците едва не хвърля топа, защото не са го прегледали навреме на скенер с всичките тия истории. Изведнъж доктор Цоси почва да се тревожи за мястото си. Уонека е в немилост. И двамата свиват знамената.
— Идеално. — Донигър стовари юмрук на бюрото и се ухили. — Пада им се на гадовете.
— А сега най-доброто — съобщи победоносно Даян. Френската репортерка Луиз Делвер се съгласи да посети комплекса ни.
— Най-сетне! Кога?
— Другата седмица. Ще й организираме обичайната обиколка.
— Заформя се страхотен ден — каза Донигър. — Знаеш ли, май наистина ще успеем да потулим нещата. Това ли е всичко?
— Журналистите идват в дванайсет.
— Това го пиши към лошите новини — отбеляза Донигър.
— А Стърн откри стария прототип на машината. Иска да се върне. Донигър отказа категорично, но Стърн настоява да потвърдиш забраната.
Донигър помълча.
— Мене, ако питаш, дай да го пуснем.
— Боб…
— Защо да не заминава? — попита Донигър.
— Защото е адски рисковано. Тази машина не е добре екранирана. Не сме я използвали от години и ако помниш, предизвикваше много тежки транскрипционни грешки у хората, които я използваха. Може изобщо да не се върне.
Донигър махна с ръка.
— Знам. Ядрото е другаде.
— Къде е? — попита объркана Даян.
— Барето.
— Барето ли?
— Ехо ли чувам? Даян, помисли малко, за Бога.
Даян се навъси и поклати глава.
— Събери две и две. Барето умря в първите една-две минути на пътешествието. Така е, нали? Някой го е надупчил със стрели веднага след пристигането.
— Да…
— Първите минути — продължи Донигър — са времето, през което все още всички стоят около машините заедно, в група. Прав ли съм? Тогава какво ни дава основания да мислим, че Барето е убит, а всички други са живи?
