Даян мълчеше.
— Би било логично да предположим, че който е убил Барето, ще очисти и всички останали. Цялата тайфа.
— Добре…
— А това значи, че вероятно няма да се завърнат. Професорът няма да се върне. Цялата група е изчезнала. Печално, не ще и дума, но можем да се справим с неколцина безследно изчезнали: трагична злополука в лабораторията, при който всички тела са изпепелени, или пък самолетна катастрофа. И никой няма да разбере…
Настана мълчание.
— Само че остава Стърн — каза Даян. — Той знае цялата история.
— Вярно.
— Затова искаш да пратиш и него в миналото. Да си развържеш ръцете. Хитър ход.
— Нищо подобно — бързо възрази Донигър. — Хей, аз съм против. Но момчето настоява. Иска да помогне на приятелите си. Не е правилно да му се пречкам.
— Боб — каза тя, — понякога си истински мръсник.
Донигър изведнъж се разсмя. Имаше писклив, хлипащ, истеричен смях като малко дете. Мнозина учени се смееха по този начин, но само Донигър напомняше на Даян за вой на хиена.
— Ако разрешиш на Стърн да се върне, напускам.
Това накара Донигър да се разсмее още по-силно. Той се облегна назад и отметна глава. Даян едва удържа гнева си.
— Сериозно говоря, Боб.
Най-сетне той спря да се киска и избърса просълзените си очи.
— Стига де. Само се шегувам. Естествено, Стърн не може да се върне. Къде ти е чувството за хумор?
Даян тръгна към вратата.
— Ще съобщя на Стърн, че не може да се върне — каза тя. Но ти не се шегуваше.
Донигър пак се разсмя. Вой на хиена огласи кабинета. Даян излезе и гневно затръшна вратата.
27:27:22
Вече четирийсет минути се промъкваха през гората североизточно от Кастелгард. Накрая достигнаха върха на хълма, най-високата точка в околностите, и спряха да си поемат дъх.
— О, Боже мой! — възкликна Кейт.
Тримата гледаха надолу към реката и манастира на другия бряг. Но вниманието им бе привлечено към непристъпната крепост високо над манастира — замъка Ла Рок. Беше огромен! В гъстеещата вечерна синева замъкът пламтеше със светлините на стотици прозорци и факли по бойниците. Но въпреки тяхното сияние крепостта бе зловеща. Външните стени се чернееха над спокойните води на крепостния ров. Вътре имаше втора стена с множество кръгли кули, а в центъра на комплекса се издигаше самият замък със своя собствена голяма зала и мрачна правоъгълна кула, стърчаща на повече от трийсет метра височина.
— Прилича ли ти на съвременния Ла Рок? — обърна се Марек към Кейт.
— Никак — каза тя и поклати глава. — Това тук е огромно. Съвременният замък е запазил само външната стена. Този има две: допълнителна обиколна стена, която при нас не съществува.
— Доколкото знам — каза Марек, — никой не е успял да го превземе със сила.
— И сега виждаш защо — отвърна Крис. — Гледай как е разположен.
Откъм източния и южния край крепостта бе изградена върху варовикова канара, слизаща отвесно надолу цели сто и петдесет метра чак до Дордона. От запад, където не беше чак толкова стръмно, каменните къщи на градчето се катереха по склона, но който избереше този път, стигаше до широк ров и няколко подвижни моста. На север хълмът слизаше по-полегато, но там всички дървета бяха изсечени, оставяйки гола и равна местност, без никакво прикритие — самоубийствен път за всяка нападаща армия.
Марек посочи.
— Вижте там.
В здрача група войници наближаваше замъка по селския път от запад. Двамата рицари начело носеха факли и в тяхната светлина едва се различаваха сър Оливър, сър Гай, професорът и след тях другите рицари на Оливър. Силуетите бяха толкова далече, че ги разпознаха само по очертанията и стойката върху седлото. Но поне Крис не се съмняваше кого вижда.
Той въздъхна, гледайки как ездачите прекосяват моста над крепостния ров и минават през голямата надстройка на портата с две полукръгли кули — така наречената двойна D-образна порта. Стражата върху кулите гледаше новодошлите.
Отвъд тази постройка конниците навлязоха в нов ограден двор. Тук бяха издигнати множество дълги дървени сгради.
— Това са казармите на гарнизона — обясни Кейт.
Групата пресече този вътрешен двор, мина по още един мост над втория ров и навлезе под нова порта с още по-грамадни двойни кули — десет метра високи и грейнали от светлината на десетки прорези за стрелците.
Едва в най-вътрешния двор конниците слязоха от седлата. Лорд Оливър поведе професора към голямата зала; двамата изчезнаха вътре.
Кейт каза:
— Професорът заръча, ако се разделим, да идем в манастира и да намерим брат Марсел, у когото е ключът. Предполагам, че имаше предвид ключа за тайния проход.
Марек кимна.
— И точно това ще направим. Скоро ще се стъмни. Тогава можем да тръгнем.
Крис погледна към подножието на хълма. В полумрака видя групички войници из нивите чак до реката. Трябваше да се промъкнат покрай тях.
— Искаш да отидем в манастира тази нощ?
Марек пак кимна.
— Колкото и опасно да ти изглежда сега, утре сутрин ще е още по-лошо.
26:12:01
Нямаше луна. Небето бе черно и обсипано със звезди, закрити тук-там от някой самотен облак. Марек ги поведе надолу по хълма, покрай горящия Кастелгард и напред през мрачната равнина. Крис с изненада откри, че след като очите му привикнаха с тъмнината, виждаше доста добре на звездна светлина. Навярно, защото въздухът не е замърсен, предположи той. Спомни си как някъде бе чел, че през средновековието хората виждали планетата Венера денем, както сега виждаме Луната. Разбира се, това бе невъзможно от стотици години насам.
Изненада го също така абсолютната тишина на нощта. Най-силния шум, който чуваха, бяха собствените им стъпки по тревата покрай шубраците.
— Ще отидем до пътеката — прошепна Марек. — После слизаме към реката.
Напредваха бавно. Марек често спираше и привеждаше глава да се ослуша за две-три минути, преди да продължи по-нататък. Мина почти час, докато зърнаха селския път, който водеше от градчето към реката. Пътят се виждаше като бледа ивица на фона на по-тъмната трева и околните дървета.
Тук Марек спря. Тишината бе пълна. Чу само глухото шумолене на вятъра. Крис изпитваше нетърпение да продължат. След като изчакаха цяла минута, той понечи да се надигне.
Марек го блъсна надолу.
Вдигна пръст пред устните си.
Крис се ослуша. Осъзна, че освен вятъра има и още нещо. Човешки шепот. Той напрегна слух. Нейде
