двуетажна къща, а самият цилиндър приличаше на огромен пясъчен часовник само че вътре вместо пясък течеше вода — тънка струйка от горното кълбо към долното. Долното бе почти пълно.
— Часовник ли е това? — попитах аз.
— Да.
— Какъв е огромен!
— Времето е сериозна работа. Това е главният полунощен часовник. Той е на двеста години и никога не греши. Строил го е Големия Звезден Майстор.
Отраженията на луната горяха непоносимо ярко върху стъклените кълба. Аз примигнах и погледнах настрани, към тъмните дървета. Пред очите ми плуваха зеленикави точки. Но въпреки това видях гвардейците.
Те стояха навсякъде, преградили проходите между дърветата. Бяха мълчаливи и неподвижни. Медните им шлемове мътно блестяха.
— Я виж! — казах аз.
Браво на Валерка — дори не трепна! Само премести трофейната си шпага от лявата ръка в дясната.
А на мен направо ми прилоша от предчувствието за беда — та те бяха цяла рота, никаква фехтовка нямаше да помогне, щяха да ни повалят и вържат. Но се опитах да кажа безгрижно:
— Ще има ли бой?
— Не тук. На този площад никой не смее да се бие. Казват, че Канцлерът спи много рядко, а прозорецът му е там — Валерка посочи някъде нагоре.
Видях тъмна кула — най-високата в града. Под корниза на острия покрив светеше един немного ярък оранжев квадрат. Сякаш над площада се бе издигнало странно четириъгълно светило.
— Там ли живее тоя ваш Канцлер?
Валерка кимна.
За миг забравих за гвардейците — разтърси ме една невероятно проста мисъл:
— Слушай! Ами че там стълбите са стръмни и високи! И ако някой път Канцлерът се подхлъзне и така отведнъж си счупи врата? Всичко се случва. Какво ще стане тогава с Ерата на Синята Вода и останалото? Всичките ви предсказания ще отидат на кино!
Валерка учудено ме погледна:
— Ами… значи няма да се подхлъзне, няма да си счупи врата. А виж, на нас сега може и да ни счупят вратовете, ако се опитаме да напуснем площада.
— Защо изобщо дойдохме тук? — ядосан попитах аз.
— Искаше ми се да ти покажа часовника.
— Намерил си време за екскурзии…
Валерка се приближи до мен тъжен, но решителен.
— Къде? — попитах объркано.
— У вас.
— Как?
— Съвсем просто е. За няколко секунди. Ще ти обясня.
— А ти можеш ли да дойдеш с мен?
— Мога.
— Ами хайде тогава!
— А Васильок?
„Ох, да ме вземат дяволите, как не помислих?!“
— Тогава защо ми го казваш? Как ще си отида без вас?
— Но кръв ще се лее…
Изведнъж почувствувах, че сега ще се разрева, както плачат децата от непоносима болка. И за да се сдържа, зашепнах:
— Защо говориш така? Нима съм ви изоставял? Нима някога съм се страхувал? Аз винаги… с вас… а ти…
Той почувствува сълзите ми, смути се, страшно се обърка. Пъхна шпагата си под мишница и с горещи пръсти ме хвана за лактите.
— Извини ме. Хайде, моля те. Просто трябваше да ти го кажа, за всеки случай.
— Братлето никога нямаше да го каже! То е по-умно от теб.
— Разбира се — бързо и искрено се съгласи Валерка.
Аз се усмихнах.
Той също.
— Добре — казах аз. — Все някак ще се измъкнем.
Гвардейците стояха между дърветата, неподвижни като идоли. Но в неподвижността им имаше нагла увереност.
— Слушай, а как можех да си отида? — попитах аз. — Само не мисли, че… Просто ми е интересно.
Валерка кимна:
— Това е най-лекият преход. В нощта на голямото пълнолуние приливът е най-силен. Океанът се стоварва върху брега с цялата си тежест и се получава тласък… Не мога да ти го обясня точно. Това ми го разказа нашият Звезден Майстор, но аз не го разбрах напълно. Общо взето, планетата леко помръдва и едва забележимо се отмества от орбитата си. И в пространството, и във времето. И нашето пространство като че ли се сблъсква с другите… Виждаш ли лунните лъчи?
Аз се вгледах и чак сега различих в лунния въздух сребристи ивици, тънки като станиол. Някои от тях трептяха едва забележимо.
— Трябва да застанеш в потока на трептящите лъчи и да чакаш тласъка — каза Валерка.
Разнесе се звън — не много силен, но настойчив. Разбрах, че той се чува в целия град. Медните лостове и зъбчатите колела се раздвижиха, цилиндърът се преобърна с празното кълбо надолу. За миг усетих съвсем ясно, че лежа на дървеното салче и чакам Володка. Но това усещане веднага изчезна — навярно, защото не бях в потока на трептящите лъчи.
— В такива нощи приливът е най-силен — каза Валерка.
— Такива неща у нас се наричат научна фантастика.
Валерка се засмя, но веднага помръкна и със съвсем различен глас каза:
— Фантастика ще бъде, ако успеем да си пробием път. А трябва. Васильок ни чака.
Пробихме. Предварително се наговорихме как ще действуваме, вдигнахме шпагите и тръгнахме право срещу гвардейците. Онези, които се оказаха отзад, в широка дъга тръгнаха след нас. А ние изминахме двадесетина крачки, обърнахме се и се хвърлихме срещу преследвачите — и така се хвърлихме! Въздухът шибна лицето и краката ми като с грапава кърпа. Кулите сякаш рухнаха върху нас!
Кръгът, образуван от гвардейците, беше широк. Не можеха да се нахвърлят върху нас всички наведнъж. При това онези, които сега се озоваха пред нас, бяха излезли на площада. Обичаят им забраняваше да се бият тук.
Без да спира, Валерка повали един брадат гвардеец. Аз шибнах с острието на рапирата си нечия медна броня — острието после дълго звъня като камертон. Влетяхме в сянката на дърветата, профучахме през някакви крехки храсти, минахме две галерии и една разрушена стълба, прехвърлихме се през тухлена ограда. Спряхме се едва на някакъв обрасъл с трева пущинак, където лежеше с лапите нагоре съборен от постамента каменен звяр. Звярът имаше добродушна муцуна и счупени ципести криле. Аз седнах на мраморния му корем и си поех дъх.
Ризата ми бе скъсана на рамото. Болеше ме натъртеният лакът. И като връх на всичко бях минал през коприва, а тя, проклетата, в тукашния приказен свят жилеше също като у нас.
Казах това на Валерка, а той весело отбеляза, че ако това е най-голямата неприятност, значи може да се живее. И добави:
— Затова пък почти пристигнахме.
