Валерка се приближи и отново каза тихо:
— Прощавай… Но аз ти казвах, че всичко е много сериозно.
Беше смутен и разстроен.
А в мен бликна радостта — значи и Валерка е истински!
— Чудесно, нека е сериозно! — казах аз и подръпнах портупея с рапирата.
10.
Побързахме да напуснем мястото на схватката, преди гвардейците да са се върнали с подкрепления.
Не мога да си спомня ясно града — толкова объркан беше. Струва ми се, че кулите бяха повече от къщите, а мостчетата, площадките и стълбите — повече от улиците.
Помня каменния лъв, сякаш заспал на стъпалата на широка стълба. На гърба му безгрижно седеше момче на около осем години и гризеше голяма краставица. Лененорусата му коса светеше под лунните лъчи. Ризата на момчето се белееше ярко. Лъвът и момчето хвърляха върху стълбата резки, начупени сенки.
Момчето весело ни проследи с поглед.
— Факлоносец — каза Валерка. — Чака нещо…
— Факлоносец? Значи той е против барабанчиците? Няма ли да ни издаде?
— Никога — усмихна се Валерка.
Озовахме се високо над улицата, на мостче, съединяващо две кули. Валерка спря, хвана се за перилата. И изведнъж каза тихо, но рязко:
— Втръсна ми.
Смъкна от ръката си налакътника и го запрати надолу. Желязото загърмя по покривите и корнизите, разби тишината. Валерка си смъкна куртката и също я хвърли. Тя отлетя като тъмна птица в дълбочината на улицата.
— Какво ти става? — попитах аз.
Той обърна към мен бледото си от лунната светлина лице:
— Виж нашия град… Хубав е, нали? Толкова тъгувахме за него. А като се върнахме — какво? Навсякъде боеве, ножове в гърба иззад ъгъла. Всички са полудели!
— Защо ни нападнаха гвардейците?
— Не знам, това е за пръв път. Преди не се месеха, но отскоро усетих, че за нещо са намразили барабанчиците.
— Значи те са на страната на онези, другите? Валерка сърдито сви рамене:
— Те не са на ничия страна. Доблестната гвардия служи само на Великия Канцлер и охранява неговата особа.
— Какъв е този Велик Канцлер?
Валерка се подсмихна:
— Га Ихигнор Тас-Ута, Баща и Защитник на Града и всички степи и планини до самия Океан.
— А този… Баща и Защитник… на чия страна е?
Валерка отново се подсмихна:
— На чия… Той е прекалено велик. Скърби за раздорите и тъгува за загиналите. А предводителите на различните цехове и общини се колят взаимно, за да получат по-високо звание в свитата на Великия. Всички се кълнат в любов към него и народа… А хората загиват…
— Че за какъв дявол този Канцлер не иска да въведе ред, щом тъгува и скърби?
— Че защо му е? — горчиво каза Валерка. — Всичко върви така, както е предписано. В Книгите на Белия Кристал се казва, че ще бъде време… как беше… да, Ерата на Пурпурните Облаци. И ще има битки, нужни, за да победи Истината. А после ще дойде Времето на Синята Вода и народът ще заживее щастливо под мъдрата власт на великия Га Ихигнор. А когато настъпи Епохата на Втория Изгрев, Га Ихигнор Тас-Ута, творецът на щастието, ще се оттегли от властта и ще предаде нейните знаци на младия Господар на Светлината и Ветровете, който още не се е родил…
— Чакай, какви молитви ми четеш? Какво е това бълнуване?
— Ти още нищо не знаеш… Това не е бълнуване. В това вярват всички. Казват, че преди двеста години Големия Звезден Майстор — най-великият учен — успял да победи времето и да достигне дълбините на бъдещето. Той записал всичко, което ще се случи за много векове напред. Цели книги написал…
— Книгите на Белия Кристал?
— Да… От тях предварително може да се научи какво ще се случи в нашия свят.
— Скучно е да се живее така — казах аз.
Валерка сви рамене.
— Каква глупост — казах аз.
— Може би — откликна Валерка, — но разбираш ли… Всичко предсказано наистина се случва — битките, пожарите, откритията на учените. И хубавото, и лошото.
— Но щом лошото е известно предварително, можете да се опитате да го победите! Нещастието може да се предотврати! Навярно именно затова са били написани тези книги!
Валерка въздъхна:
— Всички казват: „От написаното не можеш да се скриеш.“ И мъдрият Канцлер ни учи да живеем така, както повеляват Книгите.
— Но защо?
— Ама слушай — съвсем по детски каза Валерка. — Аз още не съм голям, не разбирам много неща. Всичко това се е случило без мен.
Разказа ми го Звездния Майстор от Северната кула, той е мой приятел… Знае всичко.
Спомних си шестте фенерчета от Стената…
— Щом всичко е известно предварително, значи са знаели и за онези барабанчици? Знаели са, че ще ги убият?
Валерка трепна. Очите му станаха големи и потъмняха.
— Не знам, не съм мислил — тихо каза той. — Но… сигурно там не е написано за всеки, а само за големите събития.
— Нима Стената е малко събитие?
Валерка бавно наведе глава.
После се отблъсна от перилата и тръгна към кулата. И без да се обръща, каза:
— Всичко беше толкова просто, докато бях тръбач…
Дожаля ми за него. И за да го отвлека от тъжните мисли, аз тръгнах след него и попитах:
— А защо онзи офицер те наричаше така — Светъл Рицар, Спасител?
Валерка не се обърна, но аз почувствувах, че се е усмихнал.
— Помниш ли, аз ти разправях… как затръбих, когато мечоносците нахлуха в кулата. Успял съм да предупредя нашите и те се строили в бойни триъгълници. А когато се строяваха така, никой не можеше да ги победи. И тогава станало същото: първо се защищавали, после минали в атака и изгонили врага от крепостта.
— Значи ти си спасил Града?
— Така казват.
— Излиза, че си знаменитост?
— Де да имаше някаква полза…
11.
Отново площад. Много равен, покрит с шестоъгълни плочи. Заобиколен не от къщи, а от дървета с възлести дънери, в короните на които светеха като фенерчета жълти цветчета.
В средата на площада, зад кръгла каменна ограда, блестеше голям стъклен цилиндър с прозрачни кълба върху двата края. Беше заобиколен от огромни медни колела и лостове. Цилиндърът висеше на ос, минаваща през средата му и окачена на два стълба, покрити с резба. Цялата машина беше висока колкото
