мускетар. Навярно беше офицер.
— Гвардейци — промърмори Валерка. — Патрул. Нищо, да вървим.
Когато между нас останаха не повече от пет крачки, гвардейците спряха. Офицерът докосна шапката си със стисната в юмрук ръкавица. Видях бодливите му мустаци и плувналите в тлъстина очи. И забелязах, че към ботуша му е привързан широк метален нож — такъв, какъвто имаше Валерка.
— О, Светлия Рицар, Младия Тръбач, Спасителя на Града! — почтително произнесе командирът на гвардейците. — И неговият доблестен млад приятел, чието звание не ни е известно…
— Колко много думи! — недоверчиво каза Валерка. — Какво искате?
Леко наведен, офицерът мазно каза:
— Чухме звук на барабани. Бихме искали да знаем къде е вашият малък храбър брат и неговите приятели?
— Вас какво ви засяга? Всеки може да ходи където си иска.
— Разбира се, Светъл Рицарю, такъв е законът. Но в това смутно време…
— Не го размътвайте още повече! — рязко го прекъсна Валерка. — Оставете ни да минем.
— Разбира се, Светъл Рицарю. Но ние бихме искали да ви придружим… До нашата казарма.
— А ние не бихме искали! — високо каза Валерка.
Направи движение, като че ли искаше да се наведе и да извади ножа си. И си спомни, че него го няма. Бързо погледна към мен.
— Вие сте храбри рицари, вие сте мъже… — неопределено каза офицерът и сложи ръка върху дръжката на тежката си армейска шпага.
Гвардейците направиха същото.
Трябва да бъдеш мъж дори и ако си на дванадесет години. И насън, и наяве.
— Ръцете… — казах аз и извадих рапирата си.
— Какво? — не разбра командирът на гвардейците.
— Свалете ръце от шпагите! — повторих аз и почувствувах, че всичко в мен трепери. Но не от страх! — Махнете се от пътя ни!
— Млади Рицарю, ние сме трима — снизходително каза командирът. — Предайте си оръжието, нямаме време за игри.
Три остриета докоснаха ризата ми.
… Прав беше Валерка — слаби бяха в тази работа. Тяхното фехтовъчно изкуство не беше достигнало нашето ниво. Направих само два прости захвата — и две шпаги звъннаха на паважа. Но командирът им беше по-добър. Отскочи, премина в глуха защита, после направи красива атака.
— Хайде, сеньор, хайде, не сте в театъра — казах аз. — Без ефекти.
Той тежко заподскача около мен и задемонстрира хватки — наглед страшни, но всъщност доста безобидни. Беше забавен. Аз престанах да се вълнувам. Този чичко с броня като самовар не знаеше дори какво е това долен защитен блок и на два пъти се опита да ме достигне, като падаше на ляво коляно.
Стана ми весело. Отбивайки с лекота ударите на дебелия гвардеец, аз попитах Валерка:
— Всички ли са такива бездарници?
— Почти — отвърна Валерка. — Свикнали са да нападат само вкупом, и то след добро пиене.
Той държеше по една шпага във всяка ръка и показваше на гвардейците, че ще е по-добре да не се месят. И те не се месеха.
— А ти казваше, че у вас не воюват с деца.
— Ами такава му е службата — иронично обясни Валерка. — Не го убивай, той е само един глупак.
Вече доста запъхтян, командирът на патрула изхриптя:
— Хвърли оръжието… В името на предначертаното бъдеще…
— Моля, моля? — попитах аз и леко го боднах с рапирата по ботуша.
Моят противник изрева басово и широко замахна явно с цел да ми отсече главата. И много се изненада, когато усети върху гърлото си върха на моята рапира.
Ръката му спря във въздуха.
— Спокойно — казах аз. — Вие сте изморен. Пуснете шпагата… Ето така.
Шпагата звънна върху камъните.
— Можете да си отпуснете ръката. Добрият замах е полезен навсякъде другаде, но не и във фехтовката.
Това бяха думи на нашия треньор в спортния клуб „Албатрос“.
Валерка взе и неговата шпага и ме издърпа към перилата. Гвардейците ни гледаха отчаяни.
— Върнете ни шпагите, рицари — мрачно помоли единият. — Ще ни изгонят от гвардията.
— И добре ще направят — каза Валерка. — Вървете да търгувате с варена ряпа.
Винаги толкова спокоен и сдържан, сега Валерка беше възбуден и ироничен. Подскочи, седна на широките перила, хвана едната шпага за върха на острието, залюля я като махало над водата и я пусна.
Далеч долу се чу плисък.
— Ако искате да си получите оръжието, направете си една баня — предложи той. — Наистина, там е дълбоко и студено…
Стоях до него, облегнат на каменния стълб. Очите на Валерка зловещо блестяха. Чувствувах, че той не се подиграва с гвардейците току-така, а разчиства някакви сметки.
Без да бърза, Валерка хвърли и втората шпага. Гвардейците с кисели лица следяха движенията му. Валерка взе третата.
— Недей — казах аз. — Остави я за себе си. Нямаш оръжие.
— Вярно — сепна се той. — Само че не съм свикнал…
Той изведнъж погледна весело офицера:
— Ей, предводителю! Искате ли си шпагата? Сменям я срещу вашия нож. Вижте, канията ми е празна. — Той поклати крака си.
Командирът на гвардейците се замисли за секунда, кимна намръщен, бавно се наведе и посегна към ножа…
… Валерка успя да ме закрие с налакътника! Ножът драсна по стоманата, свирна край ухото ми и с оглушителен звън се удари в камъка. В бузата ми се забиха дребни парченца. За миг затворих очи, после видях, че Валерка гони гвардейците. Крещеше нещо и се носеше, стиснал шпагата като копие.
Но гвардейците тичаха по-бързо. Каската на единия падна и със силно дрънчене се затъркаля по моста; дълго дрънча и се въртя, преди да спре върху паважа.
Валерка се върна на моста. Дишаше тежко.
— Те не са хора — тихо, злобно каза той. — По-гадни са от наемниците.
Прекарах длан по бузата си. Върху нея имаше следи от кръв.
Намерих върху камъка белега от удара на ножа. Беше конична вдлъбнатинка. Нащърбеният мрамор искреше под лунната светлина. Докоснах вдлъбнатинката и върху пръстите ми остана бял прах.
Отскочилият нож лежеше наблизо. Аз го вдигнах. Беше тежък, с медно топче на кокалената дръжка, с гравирани върху широкото острие цветя и листа.
Валерка се приближи. Подадох му ножа. Той бързо го пъхна в канията, разкопча си куртката, откъсна парче от бялата си риза и го притисна до бузата ми.
— Хайде, голяма работа — казах аз.
— Прощавай. Заради мен стана…
— Ти пък!
Върнах се до стълба. Отново погледнах дупчицата в мрамора.
Усещането за реална опасност дойде неочаквано и стана съвсем ясно. Дали това беше сън или приказка, или всичко ставаше наистина — не можех да разбера, но чувствувах: ако Валерка не беше ме прикрил с налакътника, с мен щеше да е свършено.
И Володка напразно щеше да чака на брега своя голям недодялан приятел.
Озърнах се и сякаш с нови очи видях този странен град: квадратните и многоъгълни кули с ветропоказатели, блестящите гранитни блокчета на паважа. Досега всичко това ми изглеждаше като декорация. Сега виждах един истински град.
