Гледах ту него, ту Валерка и не разбирах нищо. Какво оставаше малко? За какво говорят? Едно беше ясно — длъжността на барабанчика съвсем не беше празник за Братлето.
— Да те превържа ли? — попита Валерка.
— Ти пък…
Спомних си слънчевия тревен склон на Северо-Подолската крепост. Спомних си как тогава се изтърколих по него и се издрах до кръв.
— Сложи си листо от живовляк и ще ти мине — казах аз. — Помниш ли?
Братлето се усмихна — помнеше.
И ми стана толкова хубаво, че то е тук, до мен. То и Валерка. Нека има опасности. Нека съм момче. Добре помня как ме учеха на фехтовка, докато бях голям.
Валерка ми подаде факела:
— Сложи го някъде… По-внимателно.
Това беше гладка пръчка, на върха на която със смола бе залепена дълбока глинена чашка. От ръбовете й капеха горящи капки масло, които веднага ярко пламваха върху камъка.
Внимателно, за да не ми капне върху ръцете, забучих факела в един процеп между камъните.
Валерка тихо каза на Братлето:
— Казваш, че, все едно, ще ви познаят. И ходите така… без никакво оръжие?
— С арбалети.
— Арбалетът е само за един изстрел — мрачно се усмихна Валерка.
Братлето наведе глава и сви рамо.
— Вземи ножа ми.
— Дай! — радостно откликна Братлето.
Валерка откопча от крака си канията с метателния нож. Премери му я. Каишките бяха широки. Аз взех рапирата си и с върха й прободох нови дупки, но и това не помогна: върху крака на Братлето каишките, все едно, бяха хлабави.
— Дай ми го така — каза то.
Извади ножа и го пъхна под коланчето си.
— Да не се нараниш.
— Няма, ще внимавам. Е, аз тръгвам.
Валерка мълчаливо кимна. Братлето ласкаво го подържа за лакътя, сбогува се с поглед с мен и без повече да се озърта, бързо тръгна през двора на замъка. Строят на барабанчиците се разпадна, пъстрата тълпа на момчетата се събра при отсрещната стена.
— Да вървим — каза Валерка.
Минахме през галерията и сводестите врати и излязохме на улицата.
9.
Сега вече не бях спокоен. Все си мислех за Братлето и тревогата не ме оставяше.
— Може би трябва да го почакаме? Може да имат нужда от охрана — и той, и другите…
Валерка поклати глава и бавно тръгна. Последвах го.
— Барабанчиците си имат свои задължения — каза той. — Докато момчетата са заедно, никой няма да ги закачи. Виж, когато си тръгнат… Но не можеш да съпроводиш всеки, те са повече от сто.
— А кой може да ги… закачи?
Валерка сви рамене:
— Разбираш ли… Всъщност никой не би трябвало. Дори по време на бой никой не закача барабанчиците — та те са малки и нямат оръжие. Както и факлоносците. Към цеха на оръжейниците има момчета-факлоносци… Разбира се, в бъркотията на боя се случва всичко, но така, нарочно, никой няма да посегне върху тях. Това е закон. Дори воините на Даната не закачаха деца.
— Ами! — казах аз. — Ти сам разказваше как замахнали с меч срещу вас.
— Това беше тежката пехота. Наемници. Те не са хора! Даната после ги разгони, а началника им обеси на подемния мост.
— Щом никой не закача деца, от какво се страхуваш? — нетърпеливо попитах аз.
— Веднъж тук наблизо стана улична битка — мрачно каза Валерка. — Оръжейниците се сбиха с отряда на Големия Звяр. Започна бъркотия… както винаги. И шестима от барабанчиците бяха изблъскани в задънена уличка. А когато се разотидоха и прибраха ранените, тях ги намериха… До стената. Оттогава за този случай казват само това: „Беше Стената.“ Те лежаха там пронизани, и шестимата.
Помислих си за Братлето и ми стана страшно.
— И кой ги е?…
— Никой не знае. Предводителите на оръжейниците положиха клетвата на Огъня, че никой от тях не го е извършил. Тази клетва не може да се наруши… Но тогава кой?
Той ме погледна, сякаш можех да знам.
— И какво стана по-нататък?
— По-нататък… Барабанчиците се събраха в един отряд и започнаха да се въоръжават. Поискала си медальони;, като възрастните. Казаха: „Щом рискуваме като възрастни, дайте знаци и на нас.“
— Онова като орех, дето висеше на шнурче, нали? — спомних си аз.
— Да. Има обичай всеки възрастен да носи такъв медальон.
— Защо?
— Не знам. Едно време това го нямаше.
— А Стената… Далеч ли е?
— Тук.
Завихме в една сенчеста уличка. От едната й страна се извисяваха къщи с плоски покриви и редки тъмни прозорци. От другата имаше стена, изградена от шуплест пясъчник. Бе полуразрушена, по горния й край никнеха снопчета трева.
Ниска над гранитния тротоар от железни стойки висяха многоъгълни фенерчета. Шест. Бяха малки, с различна форма. Висяха в безпорядък. Жълти светли петна падаха върху пясъчника.
Нито надписи, нито барелефи, само фенерчетата. И букетчета цветя в процепите между камъните. Сухи цветя, като нашето безсмъртниче.
Нямаше и повей, но ми се стори, че фенерчетата лекичко се полюшват. Може би от нашето дишане?
— Братлето тогава също ли беше барабанчик? — шепнешком попитах аз.
— Не. Отиде при тях, когато научи за Стената… Не го гледай, че е такъв тих и послушен — той е отчаяно смел.
— Той е малък — казах аз.
Фенерчетата светеха слабо и равномерно.
— Трябва да вървим — напомни ми Валерка. Излязохме от уличката и се качихме на гърбаво мостче с каменни стълбове от двата края. На стълбовете блестяха квадратни фенери с разбити стъкла. В тях нямаше огън.
Дълбоко под мостчето ромолеше ручей с черна вода.
Валерка изведнъж каза:
— Онези, шестимата, също бяха малки…
— Да, но аз не разбирам… Кой с кого се сражава? За какво? Кой с кого е?
— Дявол знае! — избухна Валерка. — Всеки за себе си.
— А защо малките се пъхат в тая бъркотия?
— Ами така е прието. Първоначално заедно с бащите си, после… Сега барабанчиците и факлоносците си имат свой план.
— Какъв?
— Ще ти разкажа… чакай!
Срещу нас в редица идваха трима души, облечени в малиненочервени мундири с медни нагръдници. Двама носеха плоски каски, подобни на тасчето на Дон Кихот, третият имаше широкопола шапка като на
