… Сега се мъча да си припомня какво точно мислех и чувствувах тогава? Разбира се, радост, защото моят приятел Валерка отново бе до мен. И интерес: какви ли събития предстояха? И още нещо… но трудно е да го предадеш с думи… Може би дъх на приказка? Но не на обикновена, а на моя приказка. На онази, която бях открил и обикнал. На приказката, в която най-важното са не приключенията, а двама души: Валерка и Братлето.
Но… Цялата работа е в това „но“. В тези чувства нямаше остротата и безпокойството от първия път. Там, в Северо-Подолск, Приказката ме бе завладяла и аз живеех като наяве, преживявах всичко истински: и радостта, и страха, и тъгата, когато приятелите ми си отиваха… А сега разбирах, че това е сън. Понякога забравях, но не напълно.
Бях сигурен, че няма да се случи нищо лошо. Втората Приказка вече се развиваше по своите закони, всичко щеше да си дойде по реда. Когато бъде нужно, аз ще посрещна опасността и ще направя всичко, което трябва. Може би затова думите на Валерка, че Братлето е заплашено от някаква опасност, не предизвикаха у мен тревога. Само се зарадвах — отново ще видя Братлето…
Но това го казвам сега, когато се ровя в спомените си и подреждам всичко. А тогава… само вървях до Валерка, радостен и спокоен. Не ме измъчваше дори мисълта, че ще дойде време да се разделим отново. Какво пък, нали се видяхме втори път — ще се срещнем и трети.
Пък и Приказката едва започваше…
7.
Почти стигнахме стената. Аз попитах:
— Защо не се виждат часови? Никой ли не охранява града?
— От кого? Никой не очаква опасност отвън. Опасността е в самия Град.
— А конниците на Даната? — попитах нерешително. — Не ви ли нападат вече?
Валерка бързо ме погледна и се усмихна тъжно:
— Конниците на Даната… Отдавна спи под могилите храбрият Даната със своите воини. И с конете…
Мълчах учуден. Валерка смутено каза:
— Забравих да ти обясня… Ти сигурно мислиш, че тогава, когато отлетяхме, сме се върнали у нас, в предишното си време. Де да беше… Даната и всичко, което е било тогава, вече е легенда. Триста години са минали, дори повече…
— Но… как така? Вие се върнахте… И как ви посрещнаха? Казахте ли кои сте? Повярваха ли ви, учудиха ли се?
— Учудиха се… но повярваха. Разбираш ли, нашият свят е друг. Вие измисляте барута, машините, ракетите, а у нас е друго. У нас учените изследват други тайни: как да направиш далечното близко и с ръка да стигнеш звездите; какво е мисълта; каква е тайната на времето…
Помислих си, че и у нас хората изследват такива тайни, но не казах нищо. Валерка продължи:
— Не мога да ти го обясня… Но казват, че времето е като множество струни, които звучат ту заедно, ту всяка за себе си. А понякога е като мъниста, които могат да се разпаднат. Или като оплетен възел, или тича ту напред, ту обратно, но ние не забелязваме това. Казват, че възелът може да бъде разсечен, да се проникне през вековете… Още в древността ни са се случвали загадъчни неща.
— Какви?
Валерка се усмихна:
— Всякакви. Дори една поговорка има. На стария език са само пет думи, но ти няма да ги разбереш. А смисълът е: „Когато твоят кон те носи все напред, не мисли, че не ще настъпиш следите му; когато спиш, не смятай, че непременно утре, а не вчера ще се пробудиш…“
Какво пък, светът на Валерка беше друг, виждах това. Докато разговаряхме, крепостта сякаш сама се приближи и надвисна над нас.
Стръмна стълба от светли тухли се притискаше странично към стената. Всъщност това беше един много тесен стъпаловиден издатък, който започваше от земята и стигаше до върха. Валерка тръгна пред мен, аз се заизкачвах подир него, като докосвах стената с лакът. Върхът на рапирата ми се закачаше в камъните, острието тъничко звънтеше.
Стигнахме до върха на стената и отново тръгнахме един до друг край високите зъбци.
— Значи как? — нерешително попитах аз. — Вие се върнахте… и се озовахте отново сами, сред непознати?
Той кимна:
— Да. Но това е нашата земя. Посрещнаха ни добре… Наистина скоро след това започнаха такива събития, че вече на никого не му беше до нас.
— И вие живеете само двамата?
Валерка се усмихна с една такава хубава усмивка — навярно мислеше за брат си:
— Да, живеем… Но отдавна не сме се виждали. Цели два дни.
— А къде е сега Братлето? — нетърпеливо попитах аз.
За пръв път нарекох гласно Братле братчето на Валерка. Но той изобщо не се учуди. Каза:
— При барабанчиците.
Скоро видях един кръгъл люк. Започнахме внимателно в пълна тъмнина да се спускаме по стълбичката, вградена в крепостната стена. Скръцнаха панти: Валерка разтваряше тежката врата. Отново нахлу лунната светлина и ние се озовахме на малък изпъкнал площад.
Заобикаляха ни светли къщи с каменни дантели по корнизите на прозорците и вратите, със стръмни люспести покриви. Почти всички здания бяха свързани помежду си: долу чрез галерии с полукръгли арки, а под покривите — с висящи мостчета. Помислих си, че по тях сигурно можеш да обиколиш целия град, без изобщо да слизаш на земята. Дори между леките кръгли кулички тъмнееше дантела от мостчета. Беше невероятно тихо. В степта поне шумолеше тревата, а тук — нищо. Чувах само дишането на Валерка до мен.
— Трябва да вървим — прошепна той.
Тръгнахме през площада, минахме край разрушен фонтан с каменни риби и чухме зад нас бързо трополене и смях. Догонваха ни три момчета.
Момчета като момчета — малко по-малки от нас. Облечени съвсем обикновено — сякаш бяха Дотичали на този лунен площад от нашата улица, където живеем с Володка. Момчетата влачеха вързана с въженце фигура на елен, направена от чепат корен и пръчки. Всъщност влачеше я едното от тях, а другите двама стреляха по нея с мънички арбалети. Еленът смешно подскачаше на тънките си дървени крака.
— Какво правят?
— Просто си играят на ловци. Сега рядко някой се осмелява да играе по такова време, но тези са смели…
„Ловците“ профучаха толкова близко, че трябваше да се отдръпнем от пътя им. Мислех, че няма да ни обърнат внимание, но на двадесетина крачки от нас момчетата спряха. Дочух неясен разговор:
— Светлият рицар… тръбачът… дето е стената…
Две от момчетата се шмугнаха заедно с „елена“ в гъстата сянка на нашата галерия, а третото — слабичко, приличащо по нещо на Володка — бавно тръгна обратно към нас.
Спря на три крачки от нас и в очакване погледна Валерка. Валерка бързо отиде до него. Момчето каза тихо няколко думи и веднага хукна подир приятелите си.
— Ела — прошепна Валерка, дръпна ме за лакътя и ме поведе към тясна като процеп уличка.
— Какво се е случило? — също шепнешком попитах аз.
— Наблизо има патрул.
— Чий?
— Все едно…
Това беше съвсем непонятно. Не можех да си го обясня: безгрижната игра на момчетата с елена и в същото време — опасност? Каква? Защо да е все едно чий е патрулът? Щом има врагове, значи трябва да има и приятели…
