Когато вече си мислех, че в този коридор съм прекарал половината си живот, той свърши и ние опряхме в стена от много големи и неравни тухли. Тук беше по-просторно, гореше по-ярка лампа.
В стената имаше тясна дупка с неравни краища.
— Стигнахме — прошепна Валерка. — Сега ще се промъкнем, и толкоз.
— Аз не мога да се промъкна.
Дупката изглеждаше прекалено малка.
Валерка се усмихна:
— Можеш.
И изведнъж разбрах, че той е прав. Дупката в стената беше достатъчно широка за тесните ми момчешки рамене!
Отново бях станал момче! Сякаш изобщо не бе прекъсвал странният сън за лунната къща в Северо- Подолск и часовника с дървените рицари.
Отново бях с леки и удобни кецове, избелели шорти, леко разпрани около джоба, и риза на сиво-бели квадрати. Стара момчешка риза с копче, увиснало на конец, и ръкави, навити до лактите.
Сега разказвам за това дълго, а тогава радостното усещане, че наистина съм на дванадесет години, дойде за една секунда. Аз въздъхнах дълбоко и се засмях. Цялото ми тяло бе пълно с гъвкава лекота.
Валерка ме гледаше нетърпеливо, вече не отдолу нагоре — нали бяхме еднакви на ръст!
— Промушвай се след мен — каза той.
Това беше не заповед, а трескава молба.
Той с лекота се шмугна в дупката, само налакътникът му издрънча в тухлите. Веднага се пъхнах след него. Посрещна ме острата миризма на влажна мазилка, грапавият край на една тухла одраска крака ми.
Видях, че Валерка скочи надолу: подът в стаята, в която попаднахме, беше много по-нисък от този в коридора.
Това беше кръгла стая без прозорци. На ръждясала кука висеше железен фенер с три доста ярки свещи. Лъчите му осветяваха грапавите каменни плочи на пода. Валерка стоеше долу и протягаше ръце към мен:
— Скачай.
Подхвана ме, за да не падна на камъните, когато се изхлузих от дупката.
Аз се отърсих от тухления прах и се огледах:
— Къде сме?
— В кулата.
Таванът, подпрян с мощни греди, се губеше в полумрака. Стените се виждаха по-добре. Бяха от големи старинни тухли и каменни блокове. Край тях се търкаляха в безпорядък медни и стоманени нагръдници, наколенки, нараменници, плътни шлемове с прорези за очите. А сред тях лежаха тесни мечове, саби, рапири…
— Избирай — каза Валерка.
Аз прехвърлих няколко оръжия и се спрях на четириръба рапира с проста кокалена дръжка. Дръжката удобно лежеше в ръката, големият кръгъл гард с малки вдлъбнатини добре прикриваше китката. Светлото острие приличаше на огромна игла. Но върхът му беше плосък, с наточени ръбове. В случай на нужда можеше не само да пробожда, но и да сече.
— Готов съм! — казах аз и сам се учудих на звънкия си глас.
— А това? — Валерка посочи броните и наколенниците. — Няма ли да вземеш?
Момчешкото ми тяло беше толкова леко и подвижно! А цялото това желязо навярно бе студено и тежко. Аз потръпнах:
— Задължително ли е?
Валерка се усмихна:
— Всъщност не. За теб май не е задължително. А виж, това е нужно.
Той измъкна изпод железните боклуци кожен портупей1 с голяма тока и медни нитове по краищата. Надяна ми го през рамо и нагласи токата. После пъхна рапирата в пръстенчето на колана. Дръжката й се залюля до бедрото ми.
— Готово — каза Валерка.
Представих си как ли изглеждам отстрани: обикновено хлапе с мускетарско оръжие на хълбока?
— А няма ли значение, че изглеждам… така? Няма ли да ми обръщат внимание?
— Ти си точно такъв, какъвто трябва да бъдеш — каза Валерка. — Слушай… Не размисли ли?
— За какво?
— Да дойдеш с мен.
— Какви ги говориш! — упрекнах го аз.
Той ме хвана за ръка.
6.
Разбирах, че мога да се окажа в съвсем непознато, дори приказно място. И само за едно бях сигурен: сега навън е ден, слънцето свети и ние ще излезем от някакво мазе или подземие. Нали физкултурният салон и коридорът бяха на първия етаж, а подът в кулата — още по-ниско…
Валерка натисна с длани тежката врата. През нея нахлу топлият аромат на непознати треви и… лунна светлина.
Замрях за секунда, после се засмях. Бяхме излезли на железен балкон високо над земята. По-точно над тревата. Лунната светлина бе ослепително ярка и озаряваше сребристосинята трева, полюшвана от лекия вятър на вълни до самия хоризонт. Аз се вкопчих в ръждивите перила.
Ето я страната на Валерка! Неговият свят, неговата планета!
А може би това наистина беше друга планета?
Нощта тук приличаше на ден, гледан през синьо стъкло. Вдигнах очи към луната. Нашата луна ли беше това, с нейното привично, почти човешко лице? Небето беше чисто, но лунният ярък диск изглеждаше леко размит, като че ли обвит в светеща мъгла. Не можах да различа върху него познатите петна.
Тогава погледнах надолу. В далечината се издигаше бяла крепост. Изглеждаше мъничка, но различавах всички зъбци в стената. Сякаш някой бе събрал в шепа мънички кули, покриви, бастиони и акуратно ги бе положил на ръба на голяма кръгла маса.
— Там е нашият Град — каза Валерка.
— А тук?
— Тук ли? Това е просто стражева кула. Тя вече не е нужна.
Кулата бе самотна и полусрутена. Стоеше сякаш в центъра на изпъкнал кръг, по който бавно се плъзгаха сребристи искрящи вълни. Върху тях се полюшваше нейната черна сянка.
А вятърът бе толкова топъл…
Валерка докосна рамото ми:
— Тръгваме ли?
Тичешком се спуснахме по нестабилната желязна стълба и поехме към града.
Тревата бе висока, стигаше до кръста, а на места и до раменете ни. Приличаше на осока, но бе с по- широки стръкчета, не режеше, беше много мека и покрита с копринени власинки. Именно те блестяха под лунната светлина. Тревата не ни пречеше да вървим. Газехме я и отмествахме с лекота, а тя с безшумно полюшване отново се изправяше зад нас.
Беше ни много леко да вървим. Може би още не бях свикнал с това, че съм станал момче и тялото ми почти не тежи. А може би планетата на Валерка бе по-малка от Земята и силата на тежестта тук също бе по-малка. Възможно е. Във всеки случай имах чувството, че вървя не по равно поле, а по исполинско кълбо, което се завърта към мен.
Кълбото се завърташе и светлата крепост растеше пред очите ми. Остри кули, черни ветропоказатели, неравни зъбчати стени…
Крепостта съвсем не приличаше на онази в Северо-Подолск. Веднага забелязах това, но не се учудих.
