— Нямаше при кого друг да отида. Не се сърди, че ти попречих.
„Попречих…“ Господи! Радост и тревога едновременно се надигнаха в мен като вълна. Радост от това, че той е тук. Тревога — да не би този сън да се окаже кратък и мимолетен. Трескаво се озърнах. Всичко си беше както преди. Същият клон, надвиснал над салчето, същият парцалив облак в небето, същата синя, заключена будка на брега. Ето ги дрехите на Володка в тревата, а ето го там, на острова, сред онези момчета, самия Володка — плувките му се мяркат в храсталака като оранжева пеперуда.
Изглежда, този сън беше дълбок и съвсем като наяве.
Навярно този път приказката щеше да бъде дълга. Докоснах брадичката си, погледнах краката си: може би отново бях станал малко момче, както в онзи, първия сън?
Не, бях си все същият дълъг, небръснат чичко… Но Валерка беше тук!
Погледнах го. Разбирах, че не е дошъл току-така.
Той се взря в мен все така внимателно и тревожно и каза:
— Само ти можеш да помогнеш.
— Готов съм — казах аз и скочих.
Салчето се залюля, Валерка пристъпи от крак на крак, за да не падне, усмихна се и ме погледна отдолу нагоре.
Миналия път бяхме еднакви на ръст, а сега Валерка не достигаше дори до рамото ми. Но аз съвсем не се чувствувах възрастен. Напротив — беше ми неудобно от моя ръст и възраст. Но нямаше значение. Важното бе, че той е дошъл!
В мен отново прозвучаха петте ясни ноти на сигнала.
— Как да ти помогна? Какво се е случило?
Той въздъхна, почопли с крак, оправи ножа и отново вдигна очи към мен:
— Добре ли владееш шпагата?
Полазиха ме тръпки.
— Ами… средно. Защо мислиш, че я владея?
— Нали помня Железния змей — как ти с един удар…
Усмихнах се:
— Но това беше приказка, сън… Макар че и сега е сън — добавих аз не без тъга.
— Това не е сън — сериозно каза Валерка. — Това е преход… А у нас ти ще бъдеш майстор на шпагата. Знам, че в това изкуство вие сте изпреварили нашите войскари…
Не го разбирах. Пък и не беше ли все едно? Нали отново се срещнахме?
— Шпага ли е нужна? — попитах аз.
Валерка кимна.
— Ще трябва да минем през къщи.
Той се усмихна и усмивката му отново беше виновна:
— Ама не, шпага ще се намери. Нужен си ни ти.
Скочих на брега и бързо започнах да се обличам. После се провикнах към острова, към Володка. Той ми махна с ръка. Извиках му, че скоро ще се върна, после се сепнах и погледнах Валерка.
Той кимна:
— Да, скоро… Ако нищо не се случи.
— А какво може да се случи?
— Ами сигурно нищо, нали си майстор… Но все пак… Шпагите не са играчки. Не те ли е страх?
Не ме беше страх. Отново нарастваше онова същото напрегнато очакване на загадъчни събития, в които ние с Валерка ще бъдем заедно — рамо до рамо. Жалко само, че раменете ни сега ще бъдат на различна височина…
— Тръгваме ли? — попитах аз.
— Тръгваме.
5.
Улиците бяха празни, нямаше нито хора, нито коли. Беше тихо. Само нашите стъпки нарушаваха тишината и едно жълто листо — предвестник на есента — падна от тополата и зашумоля по асфалта. Валерка го проследи с внимателен поглед.
Слънцето вече напичаше здравата. На челото на Валерка избиха ситни капчици, стегнатата му куртка миришеше на гореща кожа.
— Защо си с такъв костюм?
— Той се носи под доспехите.
— Война ли е у вас?
— Безредици — отвърна той и въздъхна.
После ме погледна доверчиво и каза:
— Нямаше да те безпокоя, но много се страхувам за Васильок.
— За кого? — учудих се аз.
— За брат си. Не го ли помниш?
„Не го ли помниш?“ Как можа да го каже!
— Помня го, разбира се. Просто… не знаех, че се казва така.
Много исках да попитам какво става с Братлето, но не се решавах. Още се страхувах, че всичко ще изчезне. От невнимателна крачка, от излишна дума…
Няколко минути вървяхме мълчешком в слънцето и тишината. Вървяхме от центъра към покрайнините, край дървените къщи и по улиците, където бе минало моето детство. И изведнъж разбрах накъде ме води Валерка — към старото триетажно училище, където някога бях учил.
Пред училището също беше пусто. Стъклата блестяха, сенките на кленовете лежаха върху червените тухлени стени. Странно, говореше се, че скоро е било измазано… На квадратното тухлено стълбче да самите стъпала забелязах написано с тебешир „Машка е вещица“. Сам го бях написал някога. Виж ти, и досега не се беше изтрило!
— Сега на колко години си? — изведнъж попита Валерка.
От изненада спрях. После си спомних Володка и, без сам да зная защо, отвърнах с мрачноват хумор:
— На дванадесет.
— Чудесно — сериозно каза Валерка.
Влязохме. Стъпките ни закънтяха в коридора — в празните училища през лятото стъпките винаги кънтят. Стигнахме до физкултурния салон, без да срещнем никого. Валерка бавно отвори скърцащата врата. Салонът беше прашен и неподреден. В безпорядък стояха или лежаха с вирнати копита спортни „коне“ и „кози“. През покритите с метална мрежа високи прозорци падаха широки слънчеви снопове.
Пресякохме салона и се озовахме пред една вратичка — това бе стаичката, в която се съхраняваха топките, стойките за скокове, халките, спортните матраци. В същата стаичка нашият учител по физкултура понякога затваряше най-разлудувалите се през часа момчета — „да поразмишляват и да си успокоят нервите“. На нас ни харесваше да седим в полумрака и тихичко да си играем със случайно намерени интересни неща: ракети, гири, дървени бухалки, плетени топки за хокей на трева…
Веднъж зад старите матраци аз намерих ръждясала рапира…
Сега обаче зад вратичката имаше не стаичка, а дълъг коридор, осветен от прашна крушка. Матраците един върху друг лежаха край тухлените стени, на места почти до пода висяха дебели въжета и скъсани волейболни мрежи. Другият край на коридора се губеше в полумрак.
— Трябва да се промушим — каза Валерка.
— Добре.
Той тръгна напред. Аз затворих вратичката и го последвах.
Вървяхме невероятно дълго, заобиколени от прах и полумрак. Редките крушки едвам мъждукаха през паяжините. Въжета и парчета от мрежи се закачаха за ръцете и краката ни, особено за налакътника на Валерка. Веднъж се натъкнахме на тежки кожени матраци, които почти бяха затрупали прохода — наложи се да пропълзим под тях.