— Голяма работа. Аз също скоро ще имам жена. Имам си годеница.
— А тя къде е? — подозрително попита Володка.
— В Москва, кара аспирантура — казах аз и въздъхнах, защото си спомних за Галя.
Володка помисли малко и ми съобщи, че годеницата не се смята.
— Аз имах две годеници — каза той. — Едната се влюби в мен още в детската градина, а другата съвсем скоро, през септември. Бележки ми лишеше, с печатни букви.
— Добре го даваш!… — това беше всичко, което можах да кажа.
— Може ли да потренирам с твоята шпага?
— Може, само не вдигай шум. Може според теб да не съм възрастен, но все пак трябва да работя!
Така се сприятелихме. Володка порасна, премина във втори клас, после в трети, после в четвърти. И почти всеки ден ми идваше на гости.
Дори ми беше скучно, когато заминаваше при дядо си или на лагер.
Понякога Володка пишеше на машината ми странни думи и казваше, че това са имена на планети, за които той измисля приказки. Понякога сядаше до мен и шепнешком разказваше каква картина ще нарисува, когато порасне. Това ще бъде тъжна картина: море, в средата мъничък остров, а на острова самотно куче. За да разберат всички колко лошо е да се изоставят кучета. И още една картина, която ще се казва „Момиченце на делтаплан“. Това ще бъде същото момиченце, което в първи клас му беше писало бележки с печатни букви. („Само че това не го казвай на никого, нали така?“)
Но понякога милия Володка го хващаха дяволите. Започваше да ми се присмива. Най-често тоя тип ми се подиграваше за това, че се смятам за възрастен. Заявяваше, че възрастните не събират картинки с платноходни кораби и не четат детски книжки. Не ходят с момчетата за риба и не строят мънички параходчета (сам ме подкокоросва за тези работи, пък после ми се смее!). Освен това възрастните умеят да връзват вратовръзки и не вечерят с консерви от морско зеле.
Аз се сърдех, но не знаех какво да възразя. Още повече че Галя не се върна от Москва — омъжи се там за един кандидат на науките.
И все пак рядко се карахме с Володка. През зимата заедно ходехме на ски, а през лятото се къпехме в големия вир близо до нашата къща.
Къпехме се и през онези дни, когато започва нашият разказ. Само че на мен не ми беше нито весело, нито спокойно. Володка ме гледаше в очите му потъмняваха.
— Е, какво ти е? — питаше ме той. — Защо си такъв?
— Уморен съм — отвръщах аз.
— Че нали си в отпуска?
— Преправям една пиеса, нещо не върви. Затова съм уморен.
— И преди не вървеше, но беше весел…
Аз страдах заради себе си, а той заради мен. Но какво е виновен той? „Ще му разкажа“ — реших аз. Реших и малко се успокоих.
Щом се развеселих, развесели се и Володка. Онази сутрин отново отидохме да се къпем и тен подскачаше около мен като танцуващо щъркелче. И един-два пъти се изказа нещо в смисъл, че небръснатата физиономия не е доказателство за възраст, а само признак за небрежност. Едва когато случайно срещнахме някоя си Женя Девяткина, на възраст десет години и половина, Володка се поусмири, поруменя и ме загледа с някакво опасение.
3.
Денят обещаваше да бъде слънчев, но не горещ. Къпещите се бяха малко. Володка обаче бързо смъкна панталонките и фланелката си и настойчиво ме погледна. Аз се съблякох с пъшкаме. Но щом потопих крак във водата, аз твърдо заявих, че само луд може да се къпе по това ранно време. После отидох на едно салче до брега и с удоволствие се изтегнах на сухите топли дъски.
— Ама ти си същински пенсионер — сърдито каза Володка.
— А ти не забравяй, че вече съм почти стар. Кръстът ме боли и така нататък.
— Пак започваш — изсумтя той.
— Разбира се. Забрави ли на колко съм години?
— На дванайсет — уверено каза Володка.
— Я бягай оттук — казах аз и уморено затворих очи.
… Почти в същия миг стихна плисъкът на водата, замлъкнаха виковете на момчетата от съседното островче и шумоленето на листата. И някъде от безкрая долетяха пет ясни тръбни звука, пет чисти ноти. Познах ги веднага.
Беше сигналът на Далечните Тръбачи.
Зачаках, целият изтръпнал. Но сигналът не се повтори. Това бе просто шега на паметта.
„Не, стига! Стига съм мислил за това“ — казах аз. И отворих очи.
Растящата до самата вода топола бе протегнала над салчето дълъг, мощен клон. Хванал се за него, Володка висеше над мен. Гледаше ме хитро. Петите му заплашително мърдаха на половин метър от корема ми.
— Я без шеги! — предупредих го аз.
Володка се разсмя и размаха мършавите си крака. Кожата на гърдите му се бе обтегнала силно и през нея ясно изпъкваха тъничките ребра. Струваше ми се, че ако някой чукне по тях, Володка ще зазвънти като ксилофон.
— Не дете, а шведска стена — казах аз. — Не те ли хранят вкъщи?
— Ами… — неопределено отвърна Володка. Местейки ръце като маймуна, той се добра почти до края на клона и отпусна пръсти.
Когато тоя пират се пльосна във водата до сала, всички пръски полетяха право върху мен! Аз изревах и изпълзях на другия край.
— Друг път да не ме наричаш дете — каза Володка.
— Хулиган — заявих аз.
„Хулиганът“ радостно се ухили, после каза примирително:
— Добре де, печи се. Аз пък ще доплувам до островчето, при момчетата.
— Давай — съгласих се аз.
Около островчето водата стигаше не повече от раменете на Володка — не се страхувах за него.
Отново се изтегнах и затворих очи. Слънцето вече се бе издигнало високо и здравата приличаше. Помислих си, че сега ще има да лежа дълго, дълго, без изобщо да мърдам. И като че ли задрямах.
… Някой стъпи на салчето. То се залюля, водата под него заплиска. Някой с леки стъпки се приближи и застана до мен. Лениво обърнах глава. Сигурен бях, че ще видя мокрите мургави крака на Володка, облепени с водорасли. Но не Володка стоеше на салчето. Видях крака, облечени с нещо като черна кожа или мушама. Към единия беше привързан с каишки широк нож с плоска, също черна кания и с костена гравирана дръжка.
Кой беше това? Аквалангист? В нашето плитко езерце?
Вдигнах очи.
Над мен, облечен в странен кожен костюм с рицарски налакътник ада лявата ръка, стоеше Валерка.
4.
Веднага разбрах, че това е той. Не някой, който прилича на него, а именно той — несъществуващият Валерка, когото само веднъж бях виждал в странния сън-приказка за несъществуващия град Северо- Подолск.
И макар че до този момент не можех да си припомня ясно лицето му, сега го познах веднага: със същия косо подстриган перчем, тревожните вежди, зеленикавокафяви очи — внимателни и, кой знае защо, малко тревожни, кафява бенка над остра брадичка…
— Това си ти… — прошепнах аз.
Той наведе глава и бавно, тихо каза:
