Но нямаше време за въпроси. Бързо крачехме нагоре през черните сенки на уличката. Лунното небе гореше над нас като зеленикав процеп.
— Къде отиваме?
— Към изоставения замък.
— Защо?
— Нали ме питаше къде е Братлето…
8.
Барабанчиците маршируваха във вътрешния двор на замъка. Техните пъстри, но равни редици пресичаха двора от стена до стена, обръщаха се кръгом и маршируваха обратно. Не биеха барабаните си, изглежда, просто се учеха да маршируват в строй. Бяха около стотина, но момчешката им стъпка бе лека и над каменните плочи се разнасяше само тихо шумолене.
Високи плоски стени обграждаха обширния двор от три страни, а вместо четвърта имаше дълго здание с три реда орнаментирани прозорци и сводеста галерия.
Ние постояхме до входа заедно с мълчаливото момче-часовой. После минахме край стената до сянката на галерията.
Край стените горяха факли. Пламъкът беше оранжев. На места те бяха закрепени в железни халки, но най-често — просто пъхнати в процепите между камъните. Бяха ярки, но кадяха. По стените над факлите се издигаха дълги ивици сажди.
Огнената светлина обхващаше краищата на площада, но с отдалечаването от стените ставаше по- слаба. Отблясъците на огъня се смесваха с лунните лъчи. А в центъра на площада луната бе пълна господарка — гранитните плочи искряха. Когато барабанчиците маршируваха през площада; по тях сякаш минаваха разноцветни вълни. Близо до факлите строгите лица на момчетата, остро свитите им лакти и тънките, плавно стъпващи крака сякаш се покриваха с тропически загар. А под лунната светлина в средата на каменния плац изведнъж ставаха много бледи и само очите им блестяха както преди — твърди и решителни.
Понякога редиците минаваха съвсем близо до нас. Търсех с поглед Васильок. Но много бяха като него — русокоси и дребни. Минаваха и аз не успявах да се вгледам в тях. Различих само рисунката върху атлазените им ризи. Ризите бяха доста дълги и широки, с къси ръкави и голяма квадратна яка, с най-различни цветове, но с един и същ знак на гърдите и гърба: черна ъгловата спирала, пресечена с бяла стрела. Изглежда, това беше униформа. Не можах да се сетя веднага на какво ми напомняше. После си спомних: така бяха облечени леките конници-копиеносци, които видях в една книжка за Троянската война. Само че момчетата нямаха кръгли щитове и тънки копия.
Затова пък имаха барабани.
Барабаните приличаха на сини бъчвички и изглеждаха прекалено големи за такива деца. Навярно бяха и много тежки. Но барабанчиците крачеха леко и свободно.
И аз изведнъж почувствувах — когато настъпи времето, те също така леко и свободно ще тръгнат срещу опасността.
Въздъхнах, обхванат от внезапна тревога, и застанах по-близо до Валерка. В този момент един много тънък глас извика неразбираема команда. И почти в същия миг гръмнаха барабаните. Кънтящите ритмични удари запълниха целия площад, заляха го като лавина. Барабаните биеха, бавно отмерваха такта на крачките, а паузите между тях бяха запълнени с бързо тракане.
При първия удар трепнах и изтървах рапирата. Засмях се и погледнах Валерка. Той каза нещо, но видях само как мърдат устните му.
Барабаните млъкнаха. Бученето в ушите ми бързо изчезна и аз отново чух как шумолят стъпките. Квадратният строй на барабанчиците продължаваше своята мълчалива маршировка.
— Разбра ли какви са те? — сериозно ме попита Валерка.
Не го разбрах добре, но кимнах и попитах:
— А къде е Братлето?
— Сега ще го видиш — каза Валерка.
Той излезе изпод арката, вдигна ръка и махна няколко пъти. Почти веднага някъде от средата на редиците изскочи светлокосо момче със зелена, блестяща риза. Строят продължи пътя си, а момчето, придържайки барабана, се завтече през площада към нас.
На две крачки от нас спря — запъхтяно и явно разтревожено. И аз видях, че това е Братлето.
С блестящи очи Братлето погледна първо Валерка, после мен. Усмихна се стеснително и радостно — позна ме. И нищо не каза. А аз забравих, че съм бил възрастен, отново бях на дванадесет години и също не знаех какво трябва да се говори при такава среща. Също гледах и се усмихвах. После протегнах ръка. Братлето бързо прехвърли в лявата си ръка палките и ми подаде своята десница. Беше суха и гореща.
— Какво стана с котенцето? Онова, рижавото — попитах аз (трябваше да кажа нещо).
Братлето отново се усмихна. Едва-едва. Загледа барабана си, все още смутено, и тихо отвърна:
— Котенцето… тича по покривите. Само че вече не е котенце, порасна.
— Ти също си пораснал малко — казах аз, въпреки че, откровено казано, не забелязах такова нещо.
Братлето вдигна очи към мен и сериозно се съгласи:
— Малко.
— Ти напусна строя, няма ли да ти се карат? — попита Валерка.
— Не — отзова се Братлето, — все едно, вече свършваме…
— И ще си дойдеш ли вкъщи?
Братлето наведе очи:
— Не, ще остана още с момчетата…
Сянка на безпокойство мина по лицето на Валерка.
— Няма да се забавя — бързо каза Братлето.
Валерка премълча. Братлето го погледна загрижено, постави на камъните барабана, който изкънтя, ловко смъкна атлазената си риза и я хвърли отгоре.
Сега беше съвсем същият, както в първия ден на запознанството ни: с избелели кадифени панталони, синя фланелка с неумело закърпена дупка отстрани и стари сандали. Само едно нещо не бях виждал преди: нещо като медальон или амулет на бяло шнурче. Висеше на шията на Братлето така, както у нас момченцата носят ключа от къщи. Приличаше на кафяво, леко сплескано топче, голямо колкото слива. Беше гладко, от кост или дърво.
— Свали си знака — каза Валерка. — Инак всеки ще познае, че си от барабанчиците.
Братлето послушно смъкна медал йона и го пъхна в джобчето си. Бързо натъпка вътре шнурчето, за да не виси отвън, после каза с малко виновен глас:
— Все едно ще познаят…
— Как? — обезпокоен попита Валерка.
— Как… Ами нали се вижда. По синината ще познаят. Всички имаме такива.
То помръдна крака си. Валерка се вгледа и каза:
— Я ми подай факела.
Той с лекота вдигна Братлето, което стъпи на раменете му и посегна към факела, горящ на стълба между двете арки. Заедно с него скочи на камъните. Стана съвсем, съвсем светло. Косата на Братлето заблестя като злато, по раменете му пламнаха медночервени искри. Валерка взе факела и приседна.
— Оха-а… — тихо каза той.
Аз също приклекнах.
На левия крак на Братлето, под коляното, имаше не синина, а голямо натъртено място. От дребните драскотини на места се изцеждаха капчици кръв.
— Ама че работа… От какво ти е? — попитах аз.
— От барабана — каза Братлето и облиза устни. — От долния обръч, той нали е железен и остър.
— Защо не си направите превръзки? — упрекна го Валерка.
— Ами… все не остава кога — небрежно каза Братлето. — И вече е все едно, малко остана…
