— А какво ще правим?
— Ще измислим нещо.
Той стана, мина зад мен и сложи ръце на раменете ми:
— Какво можем да измислим, Серьожа? Изхвърлени сме кой знае къде във времето. Само лабиринтът може да ви спаси.
Именно така каза — „да ВИ спаси“.
Отхвърлих ръцете му от раменете си:
— Глупости, Светъл щурмане! Този номер няма да мине!
— Я стига! — сърдито каза той. — Сам знаеш, че понякога това е нужно. Нали сам искаше да резнеш въжето?
Виж ти, знаеше!
— Е да, исках… Но се надявах, че може би ще се спася. Пък и нямаше изход.
— А сега има ли?
Премълчах.
— Помисли за онези, които остават там, у вас. Това беше нечестен ход. Помислих за себе си, за Володка и… Разбира се, не можех да се съглася с Валерка, но в моята твърдост се появи пукнатина.
— Братлето ще умре без теб.
— Няма, ако бъде с вас.
Зад нас се разнесе силно шумолене. Озърнахме се. Беше Володка, който, промъкнал се нечуто, хвърли на земята сноп трева.
— Разговаряте значи… — със странен тон каза той.
— Къде е Васильок? — попита разтревожен Валерка.
— Сега ще дойде. Остра сабя имаш… Ж-жик — и храста го няма.
— Да, хубава е — със скрито безпокойство каза Валерка. — Къде е, да не сте я изгубили?
— Ето я — Володка вдигна сабята от земята. — А ти не можеш ли да построиш лабиринта без нея?
— Не мога. Дай ми я.
— Сега — Володка отстъпи назад. — Тук някъде имаше камък с пукнатина… Аха!
Острието издрънча в камъка. Володка замря за миг, после силно се дръпна назад и падна по гръб в тревата. Чу се краткият звук на пречупена стомана.
Хвърлихме се към Володка. От другата страна дотича изплашено Братлето.
Володка лежеше по гръб, притиснал до гърдите си парчето от сабята.
— Ти си луд! — изкрещя Валерка.
Володка бавно стана и хвърли парчето.
— Ти си луд, а не аз — сърдито каза той. — Нали ви чух… Виж ги ти какво намислили!
Валерка изведнъж притихна и отпусна ръце.
— Глупак — съвсем по момчешки каза той. — Сега ще седим тук цял живот.
— Няма да седим — тихо, но твърдо възрази моят Володка. — Ще станем и ще тръгнем. Нещо трябва да се случи. А за да се случи, трябва да вървим.
12.
Вървяхме.
Отначало стъпвахме по дребни камъчета, а край коленете ни се полюшваха пухкави метлички с тънки стъбълца. После излязохме на твърда повърхност. Светлината на Млечния път стана още по-ярка, виждаше се на стотина крачки наоколо. Различих под краката си шестоъгълни каменни плочи, с които бе покрита широка ивица земя. Тази права лента се простираше чак до звездния хоризонт.
— Дени, виж. Това е път — каза Братлето и хвана Валерка за ръката.
Другата си ръка той подаде на Володка, а Володка здраво вкопчи пръсти в моите. Вървяхме в тясна редица по гранитните плочи. Вървяхме през непознатия чужд свят, вървяхме през неизвестното време.
Вървяхме неизвестно накъде…
Отдясно искреше Океанът, отляво и пред нас се губеше в нощта каменистата равнина. Долиташе далечен шум на вълни. Нямаше вятър. От нагретия през деня гранит се издигаше топъл въздух. Беше лесно да се върви, равният прав път ни унасяше и успокояваше…
— Хубав път — казах аз. — Вашите древни майстори са умеели да строят…
— Това не са древните — отзова се Валерка. — По-скоро обратното… Нали гледам звездите, те са се изместили така, както ще застанат в далечно бъдеще.
Моят Володка леко забави крачка.
Аз попитах:
— Но щом сега е… друго време, защо всичко е същото? Пуст остров…
— Нали е отдалечен, изоставен…
— Но сигурно не навсякъде по планетата е така. Не би ли искал да останеш… в това бъдеше?
— Не искам — тихо каза Валерка. — Още не съм направил нищо за него.
— Дени — каза изведнъж Володка с мрачен, непознат глас. — Ако се върнете, постарайте се да няма такова бъдеще.
— Какво? — тихо, но тревожно попита вместо Валерка Братлето.
— Ами такова… За какво ви е бъдеще с военни самолети? Та това е писта за излитане.
Известно време вървяхме мълчешком и с други очи гледахме гранитните шестоъгълници. В пролуките между тях никнеха храстчета и трева.
— Всичко вече е изоставено — казах аз.
— А колко кръв е имало, докато го изоставят? — все така мрачно отвърна Володка.
„Туп-туп… туп-туп…“ — меко тупкаха крачките ни. Струваше ни се, че цялата планета е пуста. А може би наистина беше така?
Нима всичко е било напразно? Напразно бяха загинали шестимата барабанчици, напразен беше моят бой с Канцлера?
— Но защо пък военни? — нерешително попита Валерка. — Може да е за обикновени самолети…
Володка преглътна и каза:
— Баща ми беше военен летец… Веднъж ме взе на летището, беше преди седем години. Малък бях, но си спомням: наоколо степ, няма нищо, само бетонна писта — почти като тази…
А аз си мислех, че знам за Володка всичко. Той и майка му никога не ми бяха говорили за баща му и аз бях сигурен, че Володка цял живот е расъл без баща.
— Ти никога не си ми разказвал… Баща ти със самолет ли е загинал?
С кола — тихо каза Володка. — Той и брат ми пътували край пистата, а там по време на излитане експлодирал един изтребител. И едно парче улучило резервоара на колата, тя също експлодирала… Двамата били убити на място.
— Брат ти също ли беше летец?
— Не, ние с Баска бяхме близнаци… Мен ме бяха оставили вкъщи, за наказание за нещо си там, а те с баща ми…
„Туп-туп… туп-туп…“ — глухо удряха по пистата нашите кецове. Звездите горяха с безпощадно ярка светлина. Между тях често пламваха сребърните стрели на метеоритите.
— Така че вие се постарайте.
— Ако се върнем — каза щурманът Ден.
— Затова трябва да се върнем, Дени — каза Братлето.
— Трябва, но как? Да не би аз да счупих сабята?
— Трябва да се върнем всички — тихо, твърдо каза Володка. — Откъде да знаеш, може би нещата тръгнаха накриво затова, че ти не замина. Трябва да се върнем и да заминеш.
— Добре де, измисли как — със сдържано раздразнение каза Ден.
— Мисля — със странна насмешка отвърна моят Володка.
Бяхме изминали вече няколко километра, а пистата не свършваше. Може би тукашните самолети се нуждаеха от много дълъг разбег? Какво ни чакаше в края на този път? Самолетите в края на пистата се
