издигат към небето. А ние какво ще правим?
Надявах се на някакво чудо — че непознатите сили на пространството и времето изведнъж ще ни отнесат на дъждовните улички на вилното селище! Това би било най-хубавото чудо. Но след него идваше и най-тъжното: раздялата с Валерка и Братлето.
— Валерка…
— Да?
Всъщност бях го повикал просто така. Да чуя гласа му.
— Нима знаеш как трябва да стоят звездите след хиляда години?
— Разбира се — малко учуден каза Валерка. — Всеки щурман знае. Ето виж онези дванадесет звезди, точно пред нас. Това е съзвездието Краб. Преди беше по-сплеснато, като че ли крабът е приседнал, а виж, сега се е изправил.
Наистина очертанията на съзвездието напомняха гигантски краб. Володка също забеляза това:
— Вижте, той си е вдигнал щипките!
— Не бой се, този краб не хапе — усмихна се Братлето.
— А мен и от онзи не ме беше страх! Е, само в началото… Как мислиш, дали онзи краб не ми се е обидил?
— Ти пък!
— Хубаво, че не ми се е обидил — зарадва се Володка.
Той се откъсна от нас и ни изпревари напред. Скоро се отдалечи на десетина крачки. Превръзката на лакътя му се мяркаше като бяла пеперуда.
— Ей, къде? — повиках го аз.
— Не ми пречете, съчинявам стихове — отзова се той с познатия полушеговит тон.
— Намери кога! — забеляза Валерка.
Братлето тихо се разсмя.
А аз не повярвах. Догоних Володка.
— Володка… Защо никога не си ми казвал за баща си и брат си?
Той помълча и каза някак сковано:
— Само не се обиждай.
— Ти пък, не се обиждам, разбира се. Но все пак… защо?
— Страх ме беше.
— От какво?
— Ами… да не помислиш, че съм се сприятелил с теб само защото ми липсва баща. Мама каза това веднъж. А аз не за това… На мен просто ми беше хубаво, дето си такъв…
— И на мен също — внезапно каза зад нас Братлето.
Чак гърлото ми се стегна.
Володка ми хвърли един бърз поглед и прошепна:
— Помниш ли, миналата година ти ми каза едно нещо? Че ако ти се прииска нещо много силно, непременно ще го постигнеш… Точно отивахме да се къпем, помниш ли?
Помнех.
— Та ето на… Аз пък ти казах някаква глупост. Че не можеш да вкараш муха в сапунен мехур… Много глупав бях, не ми се сърди.
— Че аз и тогава не ти се сърдех. Защо си спомни за това?
Володка въздъхна и отвърна нещо много странно:
— Защо пистата свърши.
Пистата свърши внезапно и нищо ново не се появи пред нас. Все същите храсти, камъни и трева. Но на последната плоча, на самия й ръб — дали като награда за дългия път, дали като насмешка — светеше със синьо пламъче вечният бисер.
Бяха се случили толкова много неща, че сега дори не се учудихме. Приклекнахме и аз поех топчето върху дланта си. То бе топло, почти горещо, сякаш току-що паднало от небето.
— Нашият ли е? Или друг? — попита Братлето.
— Не е важно — замислено каза Володка. — Щом го намерихме, трябва да направим онова, което искахме.
— Нямаме огън — възрази Валерка.
— Толкова звезди и да няма огън? — засмя се Володка.
— Какво общо имат тук звездите? — попитах аз.
— Това, че и бисерът е звезда… Само че ни трябват лък и стрела. Звездите се палят на високо.
Братлето мълчаливо хукна към тъмните храсти.
Чухме пукот и шумолене. След минута Братлето се върна и донесе тънко дълго клонче и още едно, право като тръстиково стъбло.
— Точно каквото трябваше — каза Володка.
Ние с Валерка не ги разпитвахме, не им пречехме. Володка твърдо знаеше какво трябва да прави. Може би сега бе дошла на власт неговата собствена Приказка.
Той разцепи със зъби клончето-стрела и вложи в чатала бисерното зърно. Пак със зъби направи вдлъбнатина от другия край.
— Трябва тетива.
А въженцето? — сетих се аз. — То къде е?
Володка не отговори веднага, сякаш думите ми го учудиха. После изсумтя сърдито:
— Въженцето… Там, където останаха и аноракът, и куртката. И котвата, и маякът… Къде са! За въженцето си спомни. За него няма да ми се кара никой, а за анорака ще си изпатя от мама…
„Ще си изпатя от мама!“ Като че ли от нея ни делеше само половин час пътуване с злак.
Като продължаваше да мърмори нещо, Володка размота бинта от лакътя си и го усука. Двамата с Братлето огънаха клона и завързаха усуканата ивица за краищата му. Володка сложи върху тетивата стрелата с бисера.
— Е, стискай палци да издържи — прошепна той на Братлето.
Братлето кимна.
— Ще издържи — успокоих го аз. — Виж колко е дебела.
Братлето и Володка неочаквано се изкискаха. Володка каза със съжаление в гласа:
— Това му е от времето, когато беше голям. Възрастните са толкова несъобразителни.
Честна дума, щях да го фрасна! Как може така? Вкъщи да ми се присмива — разбирам, това се понася, но тук… Или той съвсем не разбира къде сме и какво става с нас?
Но Володка вече беше станал сериозен.
— Само не се смейте! — помоли ни той.
Като че ли ни беше до смях!
Володка бавно вдигна лъка и плавно изопна тетивата.
— Какво, Васка, ще стреляме ли?
— Хайде! — звънко каза Братлето.
Тетивата изплющя. Погледнахме нагоре, но, разбира се, не видяхме стрелата. А Володка бързо, но ясно произнесе:
Той бързо въздъхна, сякаш се канеше да продължи, и в същия миг ни заслепи ярък пламък.
Златисто кълбо пламна над главите ни и озари земята с ярка, почти слънчева светлина. Стиснах очи и чух как до мен се смеят Братлето и Володка. Смееха се така, сякаш нищо вече не ни заплашваше.
