Вдигнах го на ръце. Сега не можех да тичам, но бързах с всички сили.
Вече се виждаше входът на лабиринта.
По-бързо!
По-бързо…
Краищата на входа започнаха да се размиват. Скалите сякаш потекоха, процепът се стопи и изчезна. Мек въздушен тласък ни спря. Земята потръпна, очертанията на камъка и фара се размиха, пространството се разлюля и… Вместо скалите и котвата видях каменен насип, обрасъл с редки храсти. Кулата изчезна.
— Какво е това? — объркан попитах аз.
— Ехо на времето. Обратна вълна… — някак уморено каза Валерка, седна на една морена и постави сабята между коленете си.
Приличаше на човек, който е закъснял за последния параход и знае, че бързането вече е безполезно…
Пуснах на земята Володка и той доста здраво стъпи на болния си крак.
А Васильок… Той погледна към Володка, отиде при брат си, приклекна и опря брадичка в коляното му.
— Дени, какво ти е? — ласкаво и малко виновно каза той. — Не се разстройвай, нали имаме лодка? Без теб корабът няма да тръгне. Ако вятърът е попътен, ще стигнем Залива за три дни. А там е преходът…
В първия момент се зарадвах: значи нищо страшно не се беше случило. Но после едва не изревах от отчаяние:
— Ама нали в Залива няма лабиринт! Значи в такъв вид ще се върна вкъщи!
Братлето тихичко се засмя:
— Ама не, това е обратен преход. Там всичко е просто…
Въздъхнах с облекчение. А Володка забеляза:
— На твое място щях само да се радвам, че мога да се върна такъв. Поне на себе си щях да приличам.
— Да бе… — казах аз. — И Августа Кузминична ще се зарадва. Представяш ли си завеждащия литературната редакция по къси панталонки?
— Че какво, лошо ли е? Нали сте детски театър. Според мен директорката ви трябва да бъде доволна.
— А Варя? — попитах аз. — И тя ли трябва да бъде доволна?
Володка се позамисли и не без ирония забеляза, че с Варя проблемът наистина е малко сложен.
Вече се шегувахме. Какво толкова? Изходът беше намерен, раздялата се отлагаше с няколко дни, които обещаваха нови приключения. Наистина нямаше да е толкова лесно с тази малка лодчица в открития океан, но затова пък щяхме да сме заедно!
— Дени, какво мълчиш? — отново се обърна към брат си Васильок. — Ще си опечем миди за из път. Имаме гърне за прясна вода. Ако пием по малко, ще ни стигне. Впрочем ние с теб можем и морска…
— Аз също мога — обади се Володка.
Щурманът Ден помръдна и остави сабята встрани.
— Вие нищо ли не разбирате? — мрачно попита той. — Откъде лодка тук? Не знаете ли какво е „ехото на времето“?
Ние с Володка не знаехме. Братлето, изглежда, също. Нашият отговор бе изплашено мълчание.
— Обратната вълна от Лабиринта ни е изхвърлила неизвестно къде — каза Валерка. — С хиляди години напред или назад. Ето вижте, няма ги нито котвата, нито фарът. Дори скалите са други.
Володка бързо дойде при мен…
Четиримата седнахме в мълчалив кръг по камъните в тревата. Отчаянието често пъти е мълчаливо.
Залезът горя дълго и угасна някак изведнъж. Настъпи тъмносиня нощ без луна. Затова пък небето се обсипа с огромно количество звезди. Имаше много ярки, имаше и по-слаби. Някои изглеждаха съвсем близки, други горяха непостижимо далеч. Изумително ярък Млечен път пресичаше цялото небе. В космическите дълбини се кълбяха купчинки звезден прах. Но това беше чужд Млечен път, бяха чужди съзвездия.
Как изведнъж ми се прииска да се върна под мрачното нощно небе! На улицата на вилното селище, където в листата шумоли дъждец, мирише на влажна трева, а далеч зад дърветата глухо свирят електрическите влакове… Но нямаше път натам. А и да имаше, не го знаехме. Валерка каза, че не може да построи втори лабиринт.
Едва се виждахме един друг в звездната светлина. Никой не помръдваше. Братлето положи глава на коленете на Валерка и като че ли задряма. Володка седеше, прегърнал раменете си, и гледаше земята.
Изведнъж той се удари с юмрук по коляното и тъжно каза:
— Какъв съм глупак, какъв съм глупак! Всичко стана заради мен.
— Че ти не си виновен, дето се спъна — казах аз.
— Виновен съм! — извика през сълзи Володка. — Аз нарочно! Исках да ви забавя!
Братлето прошепна, без да вдига глава:
— И двамата сме виновни. Искахме на лодката… искахме още да бъдем заедно…
— Разбрах това — каза Валерка.
— Сега никога няма да ни го простите — с безцветен от отчаяние глас каза Володка.
— Ще ви простим.
Помълчахме още малко, после Братлето вдигна глава и попита:
— Какво ще правим сега?
— Ще търсим място за нощуване — спокойно, съвсем като възрастен каза щурманът Ден. — През нощта ще бъде хладно. Съберете повече суха трева и клони, ще си направим гнездо.
Братлето и Володка скочиха.
— Не се отдалечавайте много — предупредих ги аз.
— Може ли да взема сабята? — попита Володка. — Да сека клони…
Валерка извади сабята от ножницата и му я подаде.
— Само внимавай с нея — казах аз.
Те се скриха зад камъните, но ние чувахме приглушените им гласове и ударите на острието по твърдите клони.
Нерешително, на пресекулки Валерка попита:
— Слушай, ако например аз… ако нещо се случи с мен, да речем… съвсем… Вие бихте ли взели Васильок при вас?
— Какви глупости ти идват в главата? — сърдито попитах аз.
— Все пак кажи. Представи си, че…
— Какви ги говориш! Нима щяхме да го изоставим? Само че… той би ли поискал? Нашата Земя му е чужда.
Валерка поклати глава:
— Щом ще сте там, няма да му е чужда. Няма да има никого освен вас.
— Ама ти какво си намислил?
Той седна до мен и полугласно каза:
— Аз те излъгах. Мога да построя лабиринт… Само че никой не го е строил три пъти.
— Че защо три пъти? Нали това ще ти бъде вторият?
Видях в разсеяната светлина усмивката на Валерка — кратка и тъжна.
— Това е нещо като поговорка — обясни той. — Никой не го е строил три пъти, защото вторият отнема живота на създателя си.
— Защо, Валерка?
— Трудно е да се обясни… Нали видя огънчето на острието? В него изгарят всички сили. Не мисли, че ме е страх. Просто е обидно да умреш така…
Спомних си ледената ръка на Валерка тогава.
— А ако се хванем всички?
— Няма да помогне. Все едно първият ще умре… Та това е Лабиринт…
— Да върви по дяволите тогава!
