Владислав Крапивин
Вечният бисер
1.
Три дни живяхме с Варя при нейните родители в Старокаменка. После Варя остана, а аз се върнах в града с такси.
Колелата на таксито шумно съскаха по влажния асфалт и пореха малките локви. На предното стъкло се залепи кленово листо. Когато минавахме край уличните фенери, листото прозираше като тънка детска длан.
Късно беше. Безнадеждно закъснявах за съвещанието в театъра. Обсъждаше се важен въпрос: откриването на новия сезон; отсега си представях погледа, с който щеше да ме посрещне нашата страшна директорка Августа Кузминична. Затова реших да не минавам през къщи, а да отида направо в театъра.
Колата профуча край нашата уличка със самотен фенер на ъгъла. Толкова бързо, че в първия миг дори не разбрах откъде е дошла тревогата. Отначало имах смътното усещане за нещо нередно, после това усещане се превърна в остро безпокойство.
Няколко секунди се мъчех да убедя себе си, че цялата работа е в умората и тънката момчешка фигура с отпуснати рамене само ми се е привидяла през искрящата мрежа на дъжда. После казах на шофьора:
— Прощавайте, забравих… Трябва да се върнем малко назад.
Шофьорът спря колата и замърмори, че на такава тясна улица няма как да завиеш обратно и да съм мислил по-отрано.
Аз побързах да платя и тръгнах обратно пеш.
Дъждът беше не толкова студен, колкото досаден. Ръмеше и ръмеше… Едри капки падаха от кленовите клони в локвите. Аз измислях някакви най-искрени извинения за Августа Кузминична и ругаех разстроените си нерви.
Но се оказа, че напразно съм ги обвинявал…
Той наистина стоеше на ъгъла, до стълба с електрическата крушка. Притискаше до корема си големия рижав котарак Митка и се мъчеше да го прикрие от дъжда с края на ризката си. Митка нещо не оценяваше тези грижи. От време на време той започваше да рита със задни лапи и да удря нервно стопанина си с опашка по мокрите крака.
— Ти си полудял — казах аз и наметнах двамата с шлифера си. — Какво правиш тук?
Той се усмихна, притисна се до мен и изведнъж се смути:
— Ами търсех Митка… Вали, а той се шляе…
— Митка си е с козина, а ти… съвсем си гол! Ще вземеш да се разболееш малко преди учебната година.
— Ама то не е студено — промърмори той и потръпна под шлифера.
После тихичко каза:
— Добре, че пристигна.
— Разбира се! Инак щеше да се наложи да те простират над печката… Митка търсел, виж го ти! Като си го намерил, какво чакаш под дъжда?
Той наведе глава:
— Ами… чаках.
— Кого?
— Ами… мама може да пристигне.
— Че тя замина ли?
— Аха, сутринта. В Лесногорск при леля Таня.
— Тогава какъв е смисълът да чакаш? Нима ще успее да се върне за един ден.
Той ме погледна за миг и отново наведе глава:
— Може пък да успее…
Отново ме обхвана острото безпокойство. Наведох се:
— Слушай, защо не чакаш вкъщи? Володка, какво се е случило?
Той вдигна лице, обсипано с бисерни дъждовни капки. Когато разговорът станеше сериозен, Володка не шикалкавеше. Въздъхна и каза, без да крие очи:
— Вкъщи ме е страх. Не знам от какво.
Всеки човек се страхува от нещо. Така са устроени хората. Володка се боеше от разни дребни твари: хлебарки, нощни пеперуди, стършели и дори гущери. Едно време се страхуваше от хулигана Васка Лупников по прякор Мехура. Страхуваше се, че Ще му се присмиват заради дружбата му с Женя Девяткина (макар че никой не му се присмиваше). Но никога не го е било страх да остане сам вкъщи. От петгодишна възраст беше абсолютно самостоятелен човек. Оставаше сам дори през нощта, когато майка му имаше нощни дежурства в болницата.
— Да не си болен? — предпазливо попитах аз.
Той енергично поклати глава. Челото му беше студено.
— Какво се е случило, Володка?
Володка виновно сви рамене.
— Да вървим — решително казах аз.
Когато се качихме у тях, аз веднага пратих Володка да вземе един горещ душ. Докато той се плискаше в банята, настаних мокрия Митка до електрическата печка и се озърнах. Всичко беше привично и познато. Какво можеше да изплаши Володка в тази стая?
Преди аз живеех тук. Цели четири години. После си сменихме квартирите с Володка и майка му. Тя предложи това, когато разбра, че ние с Варя ще се женим.
— На вас ще ви бъде по-удобно долу, Сергей Виталиевич — каза тя. — Стаята е по-просторна.
— Че е по-удобно, няма спор — възразих аз. — А как ще бъдете вие? Нали сте двама?
— А вие току-виж сте станали трима — усмихна се тя. — Няма да ви е много лесно с количката по стълбите.
Володка, който присъствуваше на този разговор, ме погледна втренчено. Аз промърморих нещо като: „Благодаря, ще се посъветвам с Варя“ — и, изглежда, че се изчервих. Побързах да изчезна.
Но Володка ме догони на стълбата. Постоя няколко секунди с наведена глава и попита:
— А вие… ще ме пускате ли у вас… понякога поне?
Аз неловко го прегърнах и му казах, че е глупчо.
Оженихме се малко преди Нова година. Сватбата ни беше не много дълга и не много шумна. Володка седеше сред гостите — солиден и сериозен. Пиеше газирана вода, хапваше от салатата и като че ли се чувствуваше добре. Но по-късно, когато около масата вече цареше оживено и малко изморено веселие, аз видях, че той ме гледа със странен поглед и очите му са мокри. Размърдах се, прошепнах на Варя: „Сега ще дойда“, и се наканих да отида при Володка. Но тя ми прошепна строго: „Не ставай!“, и сама отиде при него. Каза му нещо, прегърна го през раменете и го изведе в коридора. На вратата се обърна и ми каза с поглед: „Не се бой“… И аз изведнъж си помислих, че по нещо тя прилича на Володка, макар да е съвсем руса и с лунички. Ненапразно в нашия театър тя играеше ролите на палави и смели момченца.
Върнаха се след десетина минути. Очите на Володка бяха сухи и весели. Той се шмугна между гостите, изскочи до мен и зловещо прошепна:
— Отсега нататък ще те възпитаваме двамата с нея, на! Ще се научиш да се бръснеш и да не си разхвърляш нещата.
— Инквизитори такива — с облекчение въздъхнах аз.
Вторият етаж се хареса на Володка. Той измисли такъв номер: връзваше на конец стъклена запушалка от гарафа, спускаше я от прозореца и дрънчеше по нашето стъкло. Това означаваше: „Може ли да ви посетя? Не сте ли ме забравили?“ Ако бяхме заети, не се обиждаше. Но обикновено Варя или аз почуквахме по тавана с дръжката на метлата. И тогава се спускаше самият Володка.
Спускаше се по много хитър начин. Срещу нашия прозорец имаше голяма топола и един здрав клон се протягаше над покрива на нашата къща. Към този клон Володка прикрепи няколко макари, прекара през тях капроново въженце и завърза към единия му край голяма външна гума от камион. Той се измъкваше от прозореца, сядаше в гумата, постепенно отпускаше свободния край на въженцето и така плавно се приземяваше в тревата пред нашия прозорец. Наричаше тази система „парашут“.
