Аз изтръпвах, когато гледах този „парашут“. Самият Володка беше слабичък и лек — можеш да го спуснеш и с конец. Но как тънкото въженце издържаше тежестта на тази гума от самосвал?
— Ще се пребиеш някой път — казвах аз.
— Ами!
— Като си счупиш врата, ще видиш „ами“!
Володка пръхтеше насмешливо, но аз не отстъпвах. Въженцето ми изглеждаше прекалено несигурно. В края на краищата Володка ми се поразсърди, погледна ме отблизо с потъмнели очи и решително каза:
— Какво трепериш толкова? Това въженце ми го подари Женя. Въженцата на приятелите не се късат.
И за доказателство се спусна с „парашута“ заедно с Женя, че и с рижавия Митка. И всичко мина благополучно освен едно — гумата притисна опашката на Митка и горкият котарак се разврещя, забравил за всякаква солидарност и достойнство…
Веднъж в началото на август Володка дойде без предупреждение. Застана на прага. Държеше навитото въженце и леко го галеше, както се гали коте. И тъжно ни гледаше изпод вежди.
— Какво ти е, Володка? — разтревожи се Варя.
— Нищо… — въздъхна той. — Само че Женя замина…
— На лагер ли? — глупаво попитах аз.
— В Африка — мрачно отвърна Володка.
Погледнах го накриво — питам го човешки, а той се подиграва.
— Ама наистина в Африка. За цяла година, заедно с родителите си. Нали са геолози, та ги пращат да помагат на африканците.
— Да, една година е много нещо — съчувствено каза Варя. — Искаш ли чай със сладко? Няма нищо, нали ще се върнат?
— Искам — каза Володка. — Ще се върнат… След колко време…
Варя отиде в кухнята, а Володка внимателно се приближи, докосна с буза рамото ми и вдигна огромните си печални очи:
— Гледай и ти да не заминеш някъде задълго, че тогава съвсем…
2.
Володка излезе от банята, като оставяше след себе си мокри стъпки. Яростно бършеше с кърпа рошавата си глава и не ме гледаше. Разбирах го — срамуваше се заради скорошния си страх.
— Облечи си сухи дрехи, че пак ще замръзнеш — казах аз.
Той раздразнено помръдна мършавите си лопатки („И без теб знам!“) и целият се навря в гардероба. Разнесе се шумолене и недоволно мърморене:
— Никога нищо не можеш да намериш…
Най-после излезе. Измъкна една модна фланелка, украсена със заглавия на чужди вестници, и нови зеленикави шорти. Фланелката му беше по мярка, шортите — големи. Майка му ги беше купила с надеждата, че през лятото Володка ще порасне малко. Обаче Володка порасна само на височина, но не и на ширина. Шортите му стояха като пола и се смъкваха.
— Това не е живот — капризно каза той.
— Сложи си колан, и толкоз.
Володка ехидно забеляза, че тази умна мисъл му е дошла и на него. Само че бил загубил старото си коланче на плажа, а широкия капитански колан подарил… на един човек.
— И на кого?
— Ами… на Женя. Когато заминаваше.
Той изведнъж се сети нещо, сърдито си придърпа шортите и взе от масата бялото въженце. Ловко прекара края му през гайките, а останалата част пъхна в джоба си, без да я реже.
Тънкото капроново въженце дори отдалеч изглеждаше хлъзгаво. А възелчето с лекомислена фльонга беше съвсем несигурно…
— Ще се развърже — засмях се аз — и ще ти паднат гащите.
— Няма да се развърже — разсеяно отвърна Володка.
Той имаше един ужасен навик — ей така, между другото, да отрича очевидни неща.
— Ще се развърже само след няколко крачки — казах аз, сдържайки раздразнението си.
— Никой освен мен не може да развърже моя възел — равнодушно ми съобщи този тип.
— Хващаме ли се на бас? — попитах аз сухо. Той пъхна ръце в джобовете си, изпъчи корем и предложи:
— Развържи го без бас.
Е, добре! Сложих пред него стол, бавно седнах, хванах с два пръста капроновия край и леко го дръпнах.
Възелчето се оказа по-здраво, отколкото си мислех. Дръпнах по-силно. Хм, по дяволите… Ядосано дръпнах с всички сили! И… как да го опиша… Представете си, че са ви помолили да скъсате конец, а той се е оказал стоманена нишка.
Възелчето не се развърза, а от дръпването Володка залитна към мен. Срещнах сърдитите му очи и… и двамата разбрахме, че се лъжем и спорим за всякакви глупости, за да избегнем главното.
Хванах Володка за острите, студени лакти:
— Е какво… Дай да изясним. От какво те е страх?
Той отмести поглед и помълча, загледан в пода.
Изведнъж седна на коляното ми и тихо ме помоли:
— Дай да помълчим малко.
— И какво ще стане?
— Ще стане… пусто.
Той каза това спокойно, но аз почувствувах как под фланелката му мускулите се изопнаха като струни. Притиснах го до себе си.
Настъпи тишина. Реотаните в електрическата печка престанаха да пропукват. Рижият Митка спря да ближе изсъхналата си козина и ни загледа странно.
Отначало нямаше нищо. После… после пак нищо не се случи, но… как да обясня това чувство? Сякаш стените изчезнаха. Разбира се, те си бяха на мястото, както и всичко останало. Но всичко стана неистинско, нетрайно, въздушно. Имаше само едно истинско усещане — за някакво огромно пространство. Сякаш се бяхме озовали в нощна степ или на равен, пуст бряг под тъмно небе. И възникна шум — може би нечий шепот, може би леки вълни, галещи грапавия пясък…
Затворих очи и се вслушах. Вслушах се с всеки нерв, с всяка клетка от тялото си: какво е това? Отде идва?
Не, не беше страшно. Не заплашваше нито с беда, нито с опасност. Просто ни обгърна непознато, загадъчно пространство, тъмно крило меко докосна лицата ни.
Но ако навън е късна вечер и си сам в стаята, и си на единадесет години… Тогава, разбира се, ще ти стане страшно.
— Това сигурно е от вятъра — казах аз. — Какво толкова, Володка? Вятър и дъжд. Неприятна вечер…
Той поклати глава и скочи от коляното ми:
— Не е от вечерта. Още през деня започна… Може би е… тя?
Озъртайки се към мен, той отиде до масата и отмести купчината учебници за пети клас. Зад книгите лежеше морска раковина.
Беше голяма, не много красива: сива на цвят, с дълги шипове, навита на спирала. А вътре беше тъмнорозова и изглеждаше много дълбока.
— Откъде я имаш?
— Сутринта изпратих мама, дойдох си вкъщи и я видях… Беше на перваза на прозореца. Първо помислих, че мама я е оставила — като подарък, за да не ми е скучно…
