Режещата болка беше толкова остра, че не виждах нищо, макар да се извъртях целият.
Застенах и се хванах с дясната ръка над примката. Но въженцето беше тънко и гладко, не можех да се задържа. И не можех да достигна възелчетата. Болката пълзеше от китката към рамото. Изплаших се да не изгубя съзнание.
„Да не си посмял!“ — заповядах си аз и широко отворих очи. Отново висях с лице към скалата, но вече с цял метър по-ниско. Затова пък близо до себе си видях издатина. Ако се разлюлеех, можех да стъпя на нея и да се хвана за гранитната козирка. Само да издържа!
— Володка! — изстенах аз. — Здраво ли си вързал?
И чух глухия, дрезгав отговор:
— Не успях… но държа.
За миг дори забравих болката. Понякога ужасът е по-силен от нея.
— Пусни!
Разбира се, нямах никакво желание да ставам герой и не мечтаех за подвиг. Успях дори да си помисля с надежда, че докато падам, ще успея да се хвана за някоя издатина. Или ще падна във водата и ще успея да се измъкна. Но Володка нямаше да се измъкне. Ако паднеше, със сигурност щеше да се пребие.
— Пусни веднага!
— Няма… качвай се…
— Пусни, няма да ме издържиш!
— Ще издържа. Опрял съм се с краката.
Говореше глухо, с усилие.
Представих си как изопнатото въженце се врязва в дланите му и изкрещях с всички сили:
— Пусни въжето!!!
— Няма! — отвърна той и май че се разплака. Започнах да му крещя. Крещях от страх за него и за себе си, от болка и отчаяние. Крещях и висях неподвижно, защото чувствувах, че ако се разлюлея дори малко, Володка ще се срути от каменната площадка. После млъкнах. Спомних си за ножа.
Отново увиснах на лявата ръка, която вече бе изтръпнала от примката, пъхнах дясната в джоба си и напипах дръжката. Всичко в мен се напрегна от предчувствието за страшното падане.
Но нямаше да загина, не! Измъкнах ножа от канията и с тежкото, добре наточено острие ударих по опнатото въже…
Бях разсичал пирони с този нож. Но от въженцето на Володка острието отскочи, сякаш се бе натъкнало на стомана. Отскочи и се изтръгна от ръката ми.
Въпреки цялото отчаяние и страх се изумих така, че увиснах като чувал. Ножът тихо издрънча някъде долу. Това ми върна чувствата. Отново исках да закрещя на Володка, но изведнъж почувствувах, че се издигам. Пред очите ми се появи ръбът на пропастта, после нечии пръсти яростно се вкопчиха в шлифера ми и ме задърпаха нагоре. Опрях се с лакът в корниза, легнах върху него и прехвърлих коляното си. Претърколих се през лявото рамо по гръб и от последното избухване на болката затворих очи.
Навярно съм изгубил съзнание за минута. Във всеки случай не помня кога са свалили примката от ръката ми. Усетих как нещо меко и прохладно се докосна до раздраната ми кожа. Тази прохлада всмука и разтопи болката. Усещах само гъделичкащи тръпки в лявата ръка, която беше като изтръпнала.
Отворих очи и видях Володка… Двама Володковци. Стояха един до друг. Единият беше с анорака си, другият — със светла копринена ризка, препасана с тънко блестящо коланче.
— Е, какво сега? — жално попита Володка е анорака. — Жив ли си?
А Володка с ризата приклекна и намести на ръката ми компреса от влажни листа. Светлите му коси пламнаха под лунната светлина. И макар лицето му да оставаше в сянка, познах го веднага. Той попита смутено:
— Как е ръката ви? Не ви ли боли?
— Васильок! — казах аз, почти изплашен. — Ти какво? Защо ми говориш на „ви“?
Той се засмя с познатата усмивка — нерешителна, но толкова сърдечна:
— Ами… ти… сега си такъв голям.
Наистина! Та той нито веднъж не ме беше виждал голям. Валерка ме беше виждал, но Братлето — никога. Винаги идвах при него като момче. Дванадесетгодишно хлапе с изрусяла от слънцето коса и драскотини по острите лакти…
— Какво като съм голям? Има ли разлика, Васильок?
— Пак си е глупав — полугласно добави Володка.
Не се разсърдих. Изведнъж почувствувах срам — аз, големият, съм се разкиснал и се търкалям пред момчетата. Скочих. Болката отново прониза ръката ми. Стиснах зъби.
— Не скачай толкова, че пак ще се изтресеш — намръщено ме предупреди Володка. — По-добре виж къде се канеше да идеш…
Дълбоко долу дълги вълни щурмуваха брега, огромни стълбове от пръски като бели дървета излитаха между скалите. Едва сега разбрах, че въздухът е изпълнен с шума на прибоя. Но този шум бе толкова равномерен, че изглеждаше като част от тишината.
От ръба на пропастта до прибоя имаше не по-малко от стотина метра.
— Е, как ти се харесва? — мрачно попита Володка.
— Как ме удържа? — тихо попитах аз.
Володка помръдна рамо и обясни:
— Оня камък виждаш ли го? Легнах на него по гръб, свих си краката и се държах с тях за ръба му…
Значи той е лежал на тази квадратна скала. Острият каменен ръб се е врязвал в краката му, а връвта, увита около ръцете, е раздирала кожата…
— Добре, че той дойде навреме — прошепна Володка и кимна към Братлето. — Като се вкопчи в яката ти…
И тези два дребосъка ме бяха измъкнали!…
— Покажи си ръцете, Володка.
— Нали виждаш, че си държа шортите? — сърдито промърмори той. — Ще паднат, ако ги пусна.
Наистина той още не бе успял да се опаше с въженцето.
— Никъде няма да се дянат. Покажи си ръцете.
Володка въздъхна, наду корем, за да удържи шортите си, и протегна напред ръце. На дланите му имаше тъмни ивици. Но не бяха толкова страшни, колкото очаквах.
Братлето се приближи и смутено обясни:
— Ние веднага им сложихме от тези листа. Това е костенуркова трева, тук расте много. Тя лекува моментално.
Това чувствувах и аз: болката в ръката ми отново утихна.
Володка вдигна от камъните своето въженце:
— Какво си ми добричко и здраво… А тоя лош чичко искаше с нож да те реже.
— Откъде знаеш за ножа? Нали не виждаше?
— Откъде… Сетих се. Какво, като не виждах? Затова пък чувах много работи… Как висиш долу и ми крещиш.
— Прощавай, малкия — казах аз.
— Нищо, нищо — снизходително промърмори Володка, после със закъснение се озъби: — Ти си малък!
А аз се зарадвах и разсърдих едновременно. Разсърдих се на себе си, задето все още бях под впечатлението на тази ужасна случка. Нали всичко свърши добре, докога ще треперя още? А се зарадвах, защото най-сетне осъзнах — ами че ето го Братлето, съвсем истинско!
Значи най-сетне настъпи времето на главните събития. Та нали Валерка не беше изпратил раковината току-така? Нали не дойдох тук с Володка само за да се полюлея на въженцето?
Вече бяха минали две Приказки: една печална и ласкава и една жестока, но с добър край. Трябваше да има и трета. Неизвестно каква, но трябваше да има.
… А Володка и Васильок се гледаха, сякаш водеха безмълвен разговор.
— Запознайте се поне — казах аз.
Володка ме погледна небрежно:
