— Смъртоносно е.
Мълчах, защото не разбирах.
— Ще пресечем „обедната черта“ — каза Валерка. — Там слънцето е бясно, със стоманени лъчи. Възрастните могат да издържат, но такива като Васильок… Разбираш ли, това разрушава кръвта. Става жълта като лимонов сок и рядка. И тече безспирно от всяка драскотина. Дори стари белези започват да кървят. А ти помниш какво има той на рамото си…
Как можех да не помня!
— Как ще живее Братлето без теб?
— Все някак — печално отвърна Валерка. — При рибарите…
Лесно беше да се каже „все някак“. Васильок, за когото големият му брат е единствената светлина!…
Но изведнъж си спомних какво беше Братлето днес. Съвсем не изглеждаше тъжно — смееше се, скачаше. Учудено погледнах Валерка и той разбра:
— Всичко мина. Колко сълзи имаше… Но ние се готвим отдавна. Той свикна с мисълта, че трябва да отплаваме. А характерът му е твърд… Пък и вие дойдохте днес, затова е радостен.
— Ние ще го навестяваме. Това е възможно, нали?
Веждите на Валерка нервно трепнаха. Искаше да каже нещо, но в този момент вратата скръцна и на прага се появи могъща фигура с кожени панталони и ботуши, с карирана риза и опърпана шапка, изпод която стърчаха краищата на пъстра кърпа. Не човек, а брадата скала.
Скалата свали шапка и се почеса през кърпата по тила. После заговори с почтително приглушен бас:
— Моля да бъда извинен от Светлия щурман Иту Лариу Ден, но всички матроси са в недоумение. Капитанът заповяда да натоварим първо влакното, а върху него бъчвите със сланина…
— Че правете, както ви е заповядал — нетърпеливо каза Валерка. — Той знае най-добре.
— То си е така — избуча рижавият великан, — но ще се осмеля да забележа, Светъл щурмане, че бъчвите са тежки. Ако се товарят високо, клатенето при вълнение ще се усили. Трудно ще ви е да ловите звездите с вашите инструменти.
— Нищо — усмихна се Валерка, — ще ги хвана.
— Освен това при подобно товарене ще трябва да сложим резервните вериги при бизан-мачтата1. А точно там са компасите…
— Ох, по дяволите — каза Валерка и стана. — Прощавай, сега ще се върна.
Той изскочи от каютата, като закачи вратата с дръжката на сабята си. А аз си помислих, че сега вече ще ми е трудно да го наричам Валерка. Сега той е Светлият щурман Иту Лариу Ден, познаващ тайните на звездите и морето. Навярно на кораба има власт не по-малка от властта на капитана.
Той се върна след две минути и каза виновно:
— Капитанът ни е много добър човек, но от компаси и карти не разбира особено много…
Той чукна с нокът големия глобус с очертанията на непознати земи. Спящият Рижик недоволно помръдна опашка.
Отново исках да попитам възможно ли е да посещаваме Братлето. И отново през вратата се подаде главата с кърпа върху рижите кичури:
— Ще се осмеля да обезпокоя за втори път Светлия щурман и неговия гост. Вашият млад брат и неговият приятел се носят между мачтите и вантите като летящи маймунки. Да ги гледа човек, е истинско удоволствие, разбира се, само че те вече се изтърсиха веднъж в трюма за риба.
Тук вече скочихме и двамата. Но „летящите маймуни“ сами нахълтаха в каютата. Тръшнаха се на кожената койка и вирнаха крака, облепени с рибешки люспи. Забелязах, че Володка е препасан с блестящото коланче, а ризата на Васильок е пъхната в късите му панталонки и от джоба му се подава бялото въженце.
Светлият щурман Иту Дариу Ден си придаде строг израз. Той заговори на Братлето със суров тон, в който обаче се долавяше безпомощна нотка:
— Колко пъти ти казвах: да не си посмял да се катериш по мачтите!
— Няма вече — кротко каза Братлето.
Спогледаха се с Володка и се разсмяха.
— Ще ме докараш дотам, че ще ви изгоня от кораба — заплаши ги щурманът.
Братлето лукаво забеляза:
— Ти не си началник на платната. Ти се занимаваш само с приборите, а при платната заповядва боцманът Вига Астик. Пък той ни разрешава.
— Заедно с боцмана ще ви изгоня — обеща им Валерка.
Стисна устни (за да не се разсмее) и им обърна гръб, за да покаже колко е възмутен. Каза ми уж тихо, но така, че да го чуе палавият му брат:
— Станал е невъзможен! Не се излиза на глава…
Погледнах многозначително към Володка и казах, че навярно тия двама пирати навлизат в знаменитата възраст на пубертета. И попитах:
— Слушай, щурмане, вашите учени в своите мъдри книги казват ли нещо за пубертетната възраст? Какво според тях трябва да се прави в такива случаи?
— Пишат, разбира се — охотно отговори Валерка. — Трябва да се дърпат уши, друг начин и те не виждат.
— И тук имало глупаци — забеляза Володка. Той и Братлето станаха и на пръсти тръгнаха към вратата.
— Къде?! — изревах аз.
Володка се обърна:
— Ама ние няма да тичаме. Само ще гледаме как прекарват щуртроса2.
Щурманът Ден махна с ръка. Братлето и Володка насмешливо направиха физиономии на послушни момченца и излязоха.
— Намериха общ език — усмихнах се аз.
И видях лицето на Валерка. Стана ми страшно — такава безнадеждност се бе изписала върху него.
— В това няма нищо хубаво…
— Защо, Валерка? Какво се е случило?
— Нали виждаш колко се обикнаха. А днес ще се разделят. Васильок още не знае…
— Но нали…
Той поклати глава:
— Ти мислиш, че съм те повикал заради плаването. Какво е едно плаване, заминеш и се върнеш… Не е там работата. Нашите планети се разделят! Повече няма да се видим, Серьожа…
6.
Нашите планети се разделят…
Стояхме на високата кърмова палуба до планшира3. Огромни дървени макари се люлееха над нас. Над близкия вълнолом в залива излитаха под лунната светлина бели езици пяна, но в малкото вътрешно заливче, където беше закотвен нашият кораб, цареше спокойствие. Имаше само леки вълнички, които се плискаха в борда. Във въжетата свиреше постоянен ветрец.
Долу, на средната палуба, Братлето и Валерка бяха вързали между мачтите своето въженце и учеха Рижик да ходи по него. Интересно, че котаракът ги слушаше. Матросите се тълпяха около тях и сдържано се кискаха.
Но всичко това аз забелязах машинално. Мислех за другото, за тъжното. Планетите ни се разделяха. Някаква космическа сила разкъсваше нашите пространства. Завинаги…
— Може пък да не е завинаги?
Щурманът Ден поклати глава. Той познаваше неизбежността на движенията в преплетените галактически светове и не можеше да греши.
