през тях, сякаш бяха от въздух. Това приличаше на сън, в който нищо не е учудващо и страшно.
После отново се стъмни. Стените станаха непрозрачни. Валерка отново забави крачките си и аз почувствувах усмивката му:
— Значи, на колко си години?
Също се усмихнах и нетърпеливо казах:
— Нали знаеш: винаги дванадесет.
— Мисли добре — сериозно каза Валерка. — Такова е мястото тук. Какъвто поискаш, такъв ще станеш. Ако щеш дете, ако щеш старец… ангел с крилца или рицар с броня…
Не искам крила. И броня не ми трябва! Нека отново стана обикновеното хлапе от улица „Чехов“, където растат тополи, където живеех някога с майка си и с приятелите си. Нека отново, както миналия път, на краката ми има меки кецове тридесет и шести номер (връзката на левия се беше скъсала и аз я замених с жица с червена изолация). Да бъда с измачканите сини шорти с шевове, избелели от често пране. И с ризата, която неумело, но грижливо ми закърпи Братлето след боя с Канцлера…
Или… не с тази риза!
През цялото си детство, от пет почти до петнадесет години, бях мечтал за матроска. Такива униформени блузки — малки, но истински — носеха децата от кръжока по корабомоделизъм в Двореца на пионерите. Но в кръжока приемаха само ако нямаш тройки…
Отчаяно, мъчително мечтаех за матроска. Повече, отколкото за велосипед. Поне така ми се струва сега. Защото велосипед в края на краищата ми купиха, а матроската си остана несбъдната приказка.
Веднъж едва не ми провървя. На битпазара, където ние с майка ми търсехме маркуч за пералната машина, един мрачен, мършав чичко продаваше моята мечта. Мама ме погледна в очите и ме съжали. Но парите не стигаха. Дотолкова не стигаха, че всякакво пазарене беше безсмислено. Сигурно щях да се разрева. Но наоколо се въртеше едно момиченце с лунички и спокойни, насмешливи жълти очи. Познавах я малко — тя отскоро живееше на нашата улица…
… Голяма колкото ябълка зеленикава планета беззвучно прониза стената и увисна близо до нас. Имаше пръстен като Сатурн. Планетата бързо се въртеше в пръстена си и хвърляше отблясъци, подобни на светли пеперуди.
— Уха… — тихо се обади зад мен Володка.
Една от тези светли пеперуди докосна лицето ми с топло крило. Вдигнах ръце — бяха станали тънки и леки. Видях сини маншети с три ивици, бели ръкави. На десния ръкав до лакътя личеше грижливо закърпена дупчица.
Значи, все пак… Или не?
Твърдо знаех, че тогава не купихме матроската. И въпреки това сега си спомнях друго — че я купихме. Да, помолихме чичкото да почака и се върнахме вкъщи за пари. После мама носеше към къщи плоския, увит във вестник пакет, а аз, радостен и благодарен, мъкнех скърцащата кошница със зеленчуци (бяхме ги купили в магазина за зеленчуци). Кошницата беше ужасно тежка и счупените й пръчки болезнено драскаха краката ми. Но това беше същинска дреболия в сравнение с моето щастие. И сенките на клоните весело танцуваха по напукания асфалтов тротоар… Но това се случи, струва ми се, не в нашия град, а в Северо-Подолск, където гостувахме на чичо ми. Но не е ли все едно?
Сега помнех!
Матроската се оказа малко голяма и мама до вечерта я прекрояваше, а аз направо танцувах от нетърпение. Най-сетне се гмурнах с главата напред в хладните платнени гънки. Стори ми се, че матроската има дъх на платно от стара фрегата.
Оправих пред огледалото гънките под коланчето, дълбоко въздъхнах и така се хвърлих на врата на мама, че едва не я съборих.
— Пират такъв — каза мама. — Не тичай по улиците дълго, късно е вече.
Вечерта надвисваше над града — прозрачно синя, с жълта ивица над ниските покриви. В някои градини горяха малки оранжеви огньове. Толкова беше топло, че въздухът ми се струваше пухкав. И всичко наоколо бе мълчаливо, но живо. Клоните на ябълките, подаващи се над оградите, бяха гъсто обсипани с цветове. Струваше ми се, че във въздуха беззвучно се пукат невидимите пъпки на някакви огромни цветя. Сякаш всеки миг те щяха да изникнат в полумрака, да докоснат топлите огради, сухите телеграфни стълбове, железните покриви — и всичко щеше да оживее и затрепти от необикновена радост.
В мига, в който излязох от вратата, в рамото и в гърдите ми се блъснаха два майски бръмбара. Изтръпнах, макар изобщо да не се боях от бръмбари. Просто нервите ми бяха напрегнати. Сърцето лудо биеше от радостен страх и смущение. Биеше така, че хартиената лястовица, скрита под матроската, потръпваше и мърдаше криле. Как нямаше да бие! Та аз не бях излязъл на улицата просто така. Аз отивах към къщата, където живееше момичето с жълтите очи.
Озъртайки се, със замряло сърце, аз се прекатерих през оградата и скочих в тревата. Лятото още не бе започнало, а тревата вече беше висока. Особено се бе разраснал лопушът. Листата му бяха прохладни и меки като устни на голямо, добро животно. Поседях малко в лопуша, промъкнах се до голямото ябълково дърво и се изкатерих по грапавия ствол до гъсто преплетените клони. Цветовете бяха бели като матроската ми. Те ме гъделичкаха по бузите, чувствувах прашеца, който пухкавите тичинки оставяха по лицето ми. В пролуката между листата видях отворения прозорец. И момичето. То седеше, озарено от настолна лампа, и четеше учебник по география за пети глас — също като моя. Разсеяно подръпваше с пръсти долната си устна и леко свиваше вежди. Така чудесно го правеше…
Седях и гледах, докато тя прехвърли страницата. Тогава се изплаших да не би да затвори книгата и да си отиде! Затаих дъх и извадих от пазвата си хартиената лястовица. Това беше първото ми писмо до момиче. Наистина в него не бе написано нищо, само на крилете бях нарисувал червени звездички — като на самолет. Но не е ли все едно?
Преброих до пет, рязко се промуших между клоните, прицелих се и хвърлих лястовицата. Отначало тя полетя добре, но пред самия прозорец пропадна към земята. И сърцето ми пропадна. Но лястовицата се издигна отново, влетя в стаята и клъвна белия абажур. И падна върху масата.
Момичето трепна. Взе я и се обърна към прозореца. Гледаше право към ябълката. Към мен!
Шумно скочих в тревата. Тромаво, но бързо прехвърлих оградата и хукнах по уличката. Дишах отчаяно, с хлипане. Странно чувство, едновременно на срам и радост, обгаряше лицето ми. Та тя ме видя! С моята бяла матроска пред тъмната ограда — разбира се, беше ме видяла! Беше ме познала… Нека! Нека да ме е познала!
Едва пред нашата врата видях, че от ръкава се е откъснало парченце плат.
— Толкова много ли си тичал? — попита мама. — Кипиш като самовар.
— Мамо… не се сърди. Аз, без да искам, я скъсах…
Мама въздъхна и отиде за конци.
… Беше ли се случило това, или не?
Когато се върна, ще попитам Варя — не е ли влетяла в нейното детство хартиена птичка с червени звездички на крилете.
Не знам дали вървяхме дълго. Времето не се усещаше. Може би то изобщо не съществуваше в Лабиринта. Но ето че по белите ръкави на матроската ми заподскачаха слънчеви зайчета.
Примижали, излязохме от теснината и се озовахме направо в ярката светлина на летен ден. Пред нас лежеше полегат бряг със светли плажове. На места от равната земя стърчаха единични или скупчени жълти скали. Сякаш скалистата местност бе затрупана с прах до върховете на камъните така, че се бяха образували равни площадки. На места камъкът бе плътно обрасъл с висока трева, но имаше и пролуки, в които стърчаха само отделни тънки стъбълца. Тревата също имаше жълтеникав цвят. Полюшваше се от равния ветрец и звънтеше така, както звънти в полята зрелият овес.
Океанът настъпваше към жълтата суша с равните си синьо-бели гребени. Вълните нахлуваха в пясъка дълбоко, дълбоко, отстъпваха и оставяха съскащи езици пяна.
И имаше толкова много слънце, топлина и спокоен празник, че тревогата и тъгата се стопиха. Не, мисълта за неизбежната разлъка не бе забравена, просто бе отстъпила назад, не беше главна. Главното беше яркият ден, който ни очакваше. Колко много неща можеха да се случат!
Срещнах веселите очи на Володка.
