примка, която удържаше лодката, и отблъснаха носа от брега.
И тръгнахме!
Отначало не много бързо, но когато каменният гребен свърши, вятърът налетя върху платното, изопна го — и се понесохме.
— Поворот!6 — каза Валерка.
Лодката обърна нос към открито море, платното се прехвърли към другия борд, долният ъгъл ме шибна по ухото и едва не ме изхвърли във водата.
— Дръж! — закрещя Валерка. — Нали ти казах — поворот!
Много ми се искаше да изглеждам като морски вълк, затова задърпах с всички сили. Братлето и Володка се хвърлиха да ми помагат. Лодката весело се носеше по разгърнатия, разчертан със съскащи бели гребени син океан.
От брега нашата скорост навярно не изглеждаше много голяма. Но ние се движехме остро срещу вятъра, вълните летяха срещу нас. Струваше ни се, че излитахме върху гребените им със скоростта на катер.
Лодката се носеше с лекота, понякога ни обливаха топли пръски. Ние се смеехме и не изпитвахме страх. Бяхме оставили всичките си дрехи на брега и пътувахме само по плувки, а Братлето пак се беше омотало с въженцето.
Лодката започна силно да се накланя към левия борд. За да я уравновесят, Братлето и Володка се хванаха за планшира от лявата страна, вкопчиха се с крака и силно се отметнаха назад — почти легнаха зад борда. Гребените на вълните ги заливаха и те крещяха радостно.
Почувствувах завист; без да изпускам шкота, аз се преместих до тях и също се отметнах зад борда.
— Ще обърнете лодката, дяволи такива! — извика Валерка.
Не слушахме Светлия щурман, макар той да ни заплаши, че ще ни изхвърли зад борда. Тогава Валерка уж небрежно подхвърли, че на такова разстояние от брега се въдят калмари и разни други хлъзгави и хапещи морски гадинки. Володка побърза да седне до мачтата и заяви, че му е омръзнало да се къпе. Попита деловито:
— А накъде всъщност плаваме?
— Все едно. Хайде към онова островче — каза нашият командир.
Пред нас на около половин километър се издигаха каменни зъбери.
Достигнахме скалите след около пет минути. Откъм подветрената страна, където вълните не бяха много силни, се отваряше тесен проход.
Платното заплющя. Като се хващахме за камъните, ние вкарахме лодката в мъничкия кръгъл залив. Скалите около нас бяха толкова високи, че заливчето приличаше по-скоро на пещера.
— Това сигурно е кратер на стар вулкан — прошепна Володка и шепотът му като с шумолящи криле полетя между каменните стени.
— По-скоро са останки от морски храм — каза Валерка. — Вижте.
Върху жълтеникавата каменна повърхност над нас беше изсечено огромно лице с дълга брадичка и тесни очи.
— Строг портрет — забелязах аз. — Някой морски бог?
Валерка кимна:
— Пазителя на дълбините, ако не се лъжа…
— Това не е Пазителя на дълбините, а Хака Баркарис — Морския зъб, Звездата на океана, Адмирала на пиратските флоти — сериозно каза Братлето.
— Че откъде знаеш? — учуди се Валерка.
Братлето хитро го погледна:
— Ами чел съм. Да не мислиш, че само ти си изучавал разните му там науки?
— Фукльо… — засмя се Валерка, но не иронично, а по-скоро с удоволствие. И разроши косата на тила на Васильок.
— Уф, че си… — каза Братлето, леко бутна с лакът Валерка, но веднага потърка ухо в рамото му.
После, малко смутен от тази незабележима ласка, весело предложи:
— Няма ли да окъпем щурмана? Само той е сух.
Ние дружно подхванахме идеята му. А Светлия щурман Иту Лариу Ден избяга на носа на лодката и оттам заяви, че пиратският адмирал Хака Баркарис би бил доволен от такъв бандитски екипаж като нашия.
Отказахме се да го преследваме. В този подобен на храм залив не ни беше до игри.
Когато върху камъните налиташе вълна, водата се вливаше в пролуките между тях. Плисък и ромолене изпълваха залива. И въпреки това всеки друг звук създаваше ехо.
Златисти стълбове светлина падаха отгоре. Те проникваха във водата и постепенно се стапяха в зеленикавия сумрак. Дъното не се виждаше. Само неясни сенки на водорасли се полюшваха в дълбочината.
Володка и Братлето легнаха по корем върху планшира и се загледаха във водата.
— Щом тук са идвали пирати, значи на дъното може да има съкровища — заяви Володка.
— А дълбочината? — попита Валерка. — Как ще стигнете до дъното?
— Дайте да я измерим — предложи Володка. Двамата с Братлето намериха на дъното на лодката ключ за весло, покрит с морска ръжда, и го завързаха на края на въженцето.
— Тук са точно двайсет метра — съобщи Володка. — Интересно ще стигнат ли?
Те започнаха да спускат своя самоделен лот7. Но така и не стана ясно дали той е достигнал дъното. Въженцето, размотано почти до края, се отпусна, пак се обтегна — и така няколко пъти. Братлето и Володка се спогледаха и започнаха да изтеглят лота обратно.
— Майчице! — изпищя в ужас Володка.
Бързо изпълзя на кърмата, като тропаше с лакти и колене по шпанхоутите.
Ключът беше изчезнал от края на въженцето. Вместо него висеше огромен краб, вкопчил се с щипката си.
— Ама не се бой! — засмя се Братлето.
— Ами, не се бой! Я какво чудовище!
Крабът наистина беше страшничък. Голям колкото чинийка, клещите му — колкото дланите на Володка. Черупката беше обрасла с грапави мидички, между които се бяха оплели парчета водорасли. От тях крабът изглеждаше мъхест, стар и сърдит.
Но Братлето безстрашно го сложи на коленете си — като котенце. Ласкаво почеса твърдия му рачешки гръб.
— Съвсем не е чудовище. Той е добър.
Крабът подаде топчестите си очи на дълги стъбълца и ги обърна към Братлето. Стори ми се, че в тях проблесна любопитство.
— Добричък… — отново каза Братлето и откърти няколко мидички. Под тях блесна чистата и като че ли емайлирана броня — синкава, с мраморни жилки.
Крабовете, разбира се, не могат да се усмихват, но на мен ми се стори (честна дума!), че този гледа към Братлето с усмивка.
Братлето също му се усмихна. После каза, без да вдига глава:
— Ела, Володка.
— Да не съм луд!
— Ела, ела — отново се засмя Братлето.
Володка въздъхна и тръгна към страха си.
Крабът го чакаше, повдигнал щипки.
— Виж, той разбира всичко — каза Братлето и пъхна кутрето си в щипката му.
Володка изохка и стисна клепачи. Крабът лекичко стисна пръста на Братлето и веднага го пусна. Това приличаше на дружеско ръкостискане.
Володка отвори едно око.
— Хайде сега ти — каза Братлето. — Не бой се. Володка жално погледна към мен.
— Хайде, хайде — казах аз.
