— Значи ето какъв си бил всъщност! — каза той.
Чувствувах познатата лекота и странна гъвкавост в своите момчешки мускули. И всички усещания бяха детски. От неотдавнашното слънчево обгаряне — бях се пекъл по саловете в Северо-Подолск — кожата на раменете леко ме наболяваше (това бе слаба, дори приятна болка, а докосването на матроската — прохладно и ласкаво). Наболяваше ме и коляното със засъхнала драскотина — бях се одрал неотдавна на стръмния склон в подножието на Северо-Подолската крепост… А ръката съвсем не ме болеше!
Володка ме огледа още веднъж от кецовете до яката на матроската и отбеляза:
— Е, не е лошо. Сега поне приличаш на човек.
— Ако ме дразниш, ще те фрасна — обещах му аз. — Сега поне имам право.
Володка отскочи и ми се изплези. Братлето хвърли на пясъка щурманската куртка и бързо застана до приятеля си:
— Хайде, кой е срещу нашите?
Каза го шеговито, дори ласкаво, с весело присвити усмихнати очи. Но аз си помислих: „Не завиждам на оня, който наистина обиди Володка в присъствието на Васильок.“
Стояха рамо до рамо и аз отново забелязах невероятната им прилика. Не толкова в лицата, колкото в нещо неуловимо: може би в усмивката или в движенията. И двамата разрошени, с еднакви, закачливи погледи. Копринената ризка на Братлето се бе измъкнала от панталонките и плющеше от вятъра, фланелката на Володка се повдигаше и откриваше изподрасканото му мургаво коремче.
— А къде ти е аноракът?
— Там остана — безгрижно каза Володка. — Закачи се в шипките и го хвърлих.
— Заплес — по навик казах аз.
Те се спогледаха, тръгнаха към мен и аз побързах да отскоча. Наистина, по-слабички и по-дребни от мен, но затова пък бяха двама. И щом успяха да измъкнат от пропастта възрастен човек, значи нищо не им струваше да теглят пердаха на едно момче.
А Валерка ни поглеждаше мълчаливо и с насмешка. Нали сега той бе по-голям от нас.
Но и той не беше възрастен. Изведнъж вдигна от земята куртката, плесна ме с нея по гърба и извика:
— Хайде да се къпем!
Радостно се разкрещяхме и хукнахме към морето.
Топлите вълни бяха силни и добри. Толкова много плувахме и скачахме в тях, че едва излязохме на брега и се проснахме без сили.
Такова щастие беше да лежиш под слънцето, да облизваш от кожата си солените капки и да загребваш под себе си горещия пясък.
На стотина метра от нас върху плоския хълм се извисяваше сивата кула на морски фар. Тя беше до самия лабиринт, но ние не я забелязахме, когато се появихме тук: беше останала зад гърба ни.
Затова пък сега разгледахме фара внимателно.
Беше квадратен, с тесни прозорци и нещо като кръгла остъклена беседка — същински огромен фенер. Там трябваше да има ярки лампи. Но на този фар навярно нямаше. В решетестите стъкла на „фенера“ чернееха множество празни клетки, по горния перваз растяха храстчета.
— Не работи ли? — попитах аз Валерка.
— Отдавна. Може би от сто години… Знаеш ли къде сме попаднали? Това е Жълтият остров от Западната каменна бариера. Тук е много опасно за кораби. Щурманите го заобикалят по такава дъга, че губят цяла седмица. Друго беше, когато фарът работеше…
— Добре, а защо не работи?
Валерка сърдито вдигна острите си рамене:
— Кой ще го поправи? Нали ти казвам — всичко започваме отначало. Толкова още работи не са свършени. Много, много отдавна никой ле е идвал тук. Аз самият познавам мястото само от карта.
— Оттук до вашия залив далеч ли е?
— Около триста мили — смутено отвърна Валерка. — Малко не улучих с изхода на лабиринта… Може пък така да е по-добре.
— А ще се качим ли на фара? — попита Володка.
— Непременно — отвърна Валерка.
Но сега не ни се ставаше от пясъка и ние продължавахме да се изтягаме лениво под слънчевите лъчи.
Най-сетне Братлето припълзя до Володка и му зашепна нещо. Те станаха, тръгнаха по съскащата пяна край плажа и скоро изчезнаха зад каменната верига, която започваше от брега и навлизаше в морето като остатък от древна крепостна стена.
Погледнах след тях с известно безпокойство, но ме мързеше да ставам. „Нищо няма да им се случи“ — си казах.
Но след няколко минути се случи. Братлето и Володка изскочиха иззад камъните и хукнаха към нас, като крещяха нещо.
Скочихме.
Те долетяха възбудени, но не уплашени, а радостни:
— Елате, бързо! Намерихме лодка!
8.
Скалната верига се врязваше навътре в морето на около седемдесет метра, после рязко свиваше и продължаваше край брега, постепенно разпадайки се на отделни камъни — като линия, която изведнъж се разпада на тирета и точки. Тази невисока каменна бариера образуваше малко заливче. Само на някои места вълните успяваха да се прехвърлят през нея. Водата тук беше почти спокойна. В най-тихото място, където веригата правеше завой, опряна до скалата, стоеше малка платноходка.
Стигнахме до нея по каменния гребен.
Лодката имаше тясна висока кърма със сложна резба, широк корпус, по който минаваше пояс от също такава заплетена резба, здрава мачта и дълга рея със свито под нея платно.
Братлето първо скочи в лодката. Последва го, разбира се, Володка. Платноходката се разлюля, сякаш събудена от сън.
— Като за нас е приготвена! — весело каза Володка.
Братлето хвана румпела4. Рулят безшумно се завъртя в медните си панти.
Ние с Валерка също скочихме вътре.
— А може ли така, без да питаме? — попитах аз Валерка. — Тя сигурно си има собственик. Някой е дошъл с нея тук…
— Дошъл е преди петдесетина години — отвърна щурманът Ден. — Я виж колко е стара.
Наистина в тънките пролуки на обшивката и около шпанхоутите5 блестеше донесеният от вятъра пясък. Дървото на планшира беше избеляло, железните втулки на ключовете — покрити с морска ръжда.
— Та тя сигурно е изгнила.
— Не, това дърво не гние. Виж, платното… Платното беше триъгълно, подобно на онези, които у нас се наричат „латински“. То се залюля, когато го разгърнахме, заплющя под вятъра.
— Хубав плат — каза Валерка, — минерално влакно. То също не гние.
— Като капрона ли е? — попита Братлето и попипа омотаното около кръста му въженце.
— Като него — съгласи се Валерка.
Володка се обади нетърпеливо:
— Щом има лодка, значи трябва да се плава с нея. Инак за какво е тук?
Валерка седна до румпела, а на мен подаде шкота — меко въже, завързано за долния ъгъл на платното.
— Дръж го така, че да не плющи. Братлето и Володка смъкнаха от каменната издатина въжената
