И Володка извърши подвиг — подаде на краба кутрето си.
След това, когато нищо страшно не се случи, той шумно въздъхна няколко пъти, облегна се на борда и изтри с лакът потта от челото си.
— Браво — прошепна Братлето може би на Володка, може би на краба.
— Това са много умни животни — обясни Валерка. — Някои учени пишат, че големите крабове имат свой език.
— Крабовете са като хората, всичко разбират — каза Братлето. — Хайде да го помолим за нещо.
— А как ще го помолим? — със слаб глас попита Володка.
— Ами ето така…
Братлето взе навитото въженце, наведе се над краба и малко смутено прошепна:
После пъхна въженцето в щипката на краба и го пусна зад борда. Видяхме как нашият морски гост потъва в зелената дълбочина. Бялото въженце потъваше след него.
Скоро крабът изчезна в сенките на водораслите.
— Ще почакаме — каза Братлето и нави въженцето около пръста си.
— Дълго ли ще чакаме? — попитах аз.
— Не, не…
Минаха една-две минути и Братлето започна да издърпва въженцето. Ние с Валерка легнахме по корем на планшира, но Братлето каза:
— Недейте, моля ви се. Току-виж помислил, че сме алчни…
Не бяхме алчни, бяхме просто любопитни. С нетърпение чакахме кога крабът ще се озове отново в лодката. Дори Володка чакаше.
Братлето хвана краба за твърдия гръб и го сложи на планшира. Нашият осмокрак приятел застана на четирите си задни крака, а останалите вдигна, като че ли ни поздравяваше. Очите му весело блестяха. В лявата си щипка стискаше сплескано сиво топче колкото малка ябълка.
После той сам се преобърна и скочи във водата. Но преди да ни напусне, този странен морски жител ни махна с щипка за сбогом (сам видях, честна дума!).
— Ама че сте и вие, дори „благодаря“ не казахте на животното — отбеляза Валерка.
— Аз му казах, съвсем тихичко — възрази Братлето.
— А той какво ни донесе? — попита Володка, който се беше оживил, откакто крабът изчезна.
На дланта на Васильок лежеше черупка от морски таралеж. Беше стара, с изронени игли, от тях бяха останали само малки грапавинки. Приличаше на кръгла кутийка с дупчица в дъното.
Братлето разтърси кутийката и в нея нещо затрака като в дрънкалка. После тя се счупи отстрани и на дъното на лодката падна светло зрънце.
Валерка го хвана. Видях, че лицето му леко пребледня.
— Не може да бъде… — прошепна той.
— Това бисер ли е? — попитах аз, като се наведох до него.
— Че бисери има само в плоските миди — недоверчиво каза Володка. — А тази е някаква кръгла…
— Това не е обикновен бисер — тихо каза Валерка. — Такива не растат в миди. Това е
Братлето трепна и отвори широко очи.
Бисерът лежеше на дланта на Валерка — светло полупрозрачно зърно, затаило в себе си синя искра.
— А какво му е вечното? — попитах аз. — Че не помътнява ли?
— Това са капки звезден дъжд — обясни Братлето. — Те падат в морето и там застиват.
— Като метеоритите ли? — попита Володка.
— Почти — замислен отвърна Валерка и полюшна дланта си, върху която лежеше бисерът. — Само че метеоритите са от желязо и камък, а това… това е звездно вещество… Между другото, едно такова зрънце може да направи човека император или да скара помежду им цели държави.
— Ама че находка… — стреснато каза Володка.
А аз казах:
— По-добре да го хвърлим на рибите…
Валерка се усмихна:
— Защо да го хвърляме? Ние с Васильок ще ви го подарим — на теб и на Володка. Нали не се каните да ставате императори? Нека ви напомня за нас.
Последните му думи ме боднаха с мисълта за близката раздяла. Но аз пропъдих тази мисъл: далеч беше още краят на Третата Приказка. Нямаше защо да се тъгува преждевременно.
Валерка хвана дланта ми и сложи в нея бисера. Той беше тежък като куршум и голям колкото боровинка.
Разбирах, че не бива да им отказвам.
— Благодаря, Валерка. Благодаря, Васильок.
— Той свети на тъмно — каза Братлето. — Като малка луна…
— А защо все пак се казва „вечен бисер“? — отново попитах аз.
Валерка обясни със строг глас:
— Той може да гори вечно. Ако го запалиш, ще свети като слънце и никога вече няма да угасне. В Стария Град на Западните острови едно зрънце, десет пъти по-малко от това, осветява цял площад вече много векове. Нищо не може да угаси такъв огън. Той гори дори и под водата.
— Как, без въздух ли?
— Звездите също горят без въздух.
Володка докосна бисерчето с пръст.
— Значи това е мъничка звезда? Колко добър беше този краб. Вече няма да се страхувам от крабове.
Всички се засмяхме. Аз сложих тежкия бисер в джобчето на плувките си. Братлето започна да навива въженцето. А пиратският адмирал Хака Баркарис със странен поглед ни гледаше от скалата.
9.
Вятърът беше попътен и ние долетяхме до брега за няколко минути. Валерка ловко вкара лодката в залива, завързахме я и по камъните се добрахме до плажа.
Наближаваше вечерта, въздухът сякаш пожълтяваше. Вятърът позатихна, шумоленето на тревата стана по-звънтящо. Престанахме да шумим и лудуваме. Бяхме малко уморени.
Започна отливът. Океанът отстъпваше и оголваше мокрото дъно с тъмни снопове водорасли и кръгли блестящи локви.
Братлето и Володка потичаха малко из тези локви, пръскаха се един друг, но без особено желание. После Володка се натъкна на облия блестящ гръб на заровила се в пясъка костенурка. За да докаже на Братлето, че вече не се страхува от морски животни, той започна да я изравя. Костенурката беше неподвижна и като че ли прекалено обла. После се оказа, че не е костенурка, а глинено гърне, покрито със странна карирана шарка.
— Знаете ли какво е това? — оживено каза Валерка. — Тези съдове са останали от древните мореплаватели, които са живели тук преди хиляди години.
— Дали вътре няма съкровище? — заинтересува се Володка.
Но в древния съд нямаше нищо. Само мокър пясък.
