— Че какво има да се запознаваме? И така знаем…
Той хвана Братлето за ръка и ние започнахме да слизаме от камънака.
Володка тихо каза на Братлето:
— Той много е разказвал за теб… Нали ти се казваш Васильок? А може ли да ти викам Васка?
Аз се намръщих, но Братлето отвърна весело и просто:
— Може, разбира се.
Тръгнахме по пътеката през тревата. Вървях отзад и виждах само осветените от луната глави на момчетата — тъмнорусата на Володка и съвсем светлата на Васильок. Но си представих какви са лицата им сега. Володка се мъчи да прикрие смущението си зад безгрижната усмивка, а Васильок го поглежда отстрани — също смутен, малко нерешителен и, изглежда, иска да каже нещо.
Най-после каза тихо:
— И аз съм чувал за теб…
— Той ли ти разказа? — бързо попита Володка.
— Той те викаше насън… Тогава, след онзи бой.
Изглежда Володка престана да се усмихва. А Братлето каза:
— И аз тогава разбрах…
— Какво?
— Ами… какъв си.
Володка помълча и сковано попита:
— Какъв?
— Ами… такъв — Братлето пак се смути и не можа да намери отговор.
После каза сериозно:
— Като твоето въженце.
Володка леко се спъна и за миг хванатите им ръце трепнаха. Но не се пуснаха, а се хванаха още по- здраво — ръка в ръка.
Стана ми мъничко обидно, задето вървят заедно, а мен оставиха сам. Но в същия миг двамата се обърнаха.
— Не изоставай — каза Братлето. — Измори ли се?
А Володка отбеляза сурово:
— Трябва да вървиш с нас, че иначе пак ще се изтърсиш някъде. Само бели с тия възрастни, краката им са дълги, а полза никаква…
Догоних ги зарадван, те застанаха от двете ми страни и ме хванаха за ръце. И тръгнаха, притиснати до мен — може би защото пътеката беше тясна, а по краищата й растяха високи стъбла с твърди назъбени листа.
— Васильок, какво се е случило? — попитах аз. — Защо ме повикахте?
— Нищо не се е случило — безгрижно отвърна Братлето. — Тоест нищо лошо… Предстои далечно плаване, за цяла година. Брат ми искаше да те види преди заминаването.
— А как пратихте раковината? — намеси се Володка.
Братлето обясни с все същия безгрижен тон:
— Тях ги пращат по слънчевите лъчи, когато духа обедният вятър… Брат ми знае по-добре, той е изучавал това, а аз още не разбирам всичко.
— При него ли отиваме? — попитах аз.
— При него.
5.
Скоро влязохме в селището. Бели къщички с полукръгли прозорчета и множество дървени стълби се тълпяха в безпорядък по склона на хълма. Склонът се спускаше към морето. По високия насип край брега минаваше улица, покрита с грапави плочи. Край нея стърчаха стълбове с окачени на тях рибарски мрежи. По мрежите, подобно на уловени в морето сребърни монетки, блестяха едри рибешки люспи.
Топъл ветрец подухваше в лицата ни, мрежите бавно се поклащаха. Миришеше на бъчви за риба, на сладникава трева и морска сол.
Володка се озърташе и очите му блестяха.
Понякога срещахме мъже с кожени шапки и раирани фланелки. Изпращаха ни с поглед, но без учудване.
Морето шумеше, някои пръски прелитаха над парапета на улицата.
До самото море, зад парапета, се извисяваше още едно здание, което не приличаше на останалите. Беше тъмно, с три реда тесни решетести прозорци, с тежки фигури на животни и фенери с орнаменти върху изпъкналата фасада. Изведнъж съобразих, че това е високата кърма на ветроходен кораб.
Приближихме се. Заобленият борд с перила надвисна над нас. Върху плочите на улицата бе спуснат пружиниращ трап.
По него изтича Валерка.
Хвана ръцете ми, без да се усмихва, и каза:
— Здравей.
И на Володка, като на стар познат, също каза:
— Здравей.
Володка засумтя смутено.
Валерка изглеждаше доста пораснал в сравнение с миналия път. Навярно вече имаше петнадесет години. Над горната му устна тъмнееха косъмчета, лицето бе станало по-слабо и изглеждаше много мургаво. Беше облечен в тясна черна униформа. На раменете и ръкавите на късата куртка слабо проблясваше сребърна бродерия. На кръста му висеше тънка права сабя в черна ножница.
— Той капитан ли е? — шепнешком попита Володка Братлето.
Валерка го чу и се усмихна:
— Щурман съм.
Качихме се по трапа. Няколко личности с пиратски физиономии почтително се отдръпнаха от пътя ни. Валерка ни въведе в просторна каюта. Кръглата лампа, окачена под извитите греди на тавана, излъчваше мека, но силна светлина. По широката маса бяха разхвърляни карти. Върху тях спеше огромен рижав котарак.
— Ух, какъв е! По-голям е от нашия Митка — със завист каза Володка.
— Това е Рижик — поясни Братлето.
Той дръпна Володка към кожената койка, а ние с Валерка седнахме до масата.
Валерка беше някак скован.
— Прощавай, че не те посрещнах… Вече трети ден товарим, а днес освен това трябваше да привързваме и платната.
Братлето скочи:
— Готово ли е вече? Ще отидем да покажа на Володка кораба!
Двамата мигновено изчезнаха от каютата. Погледнах след тях разтревожен.
— Няма страшно — успокои ме Валерка. — Там навсякъде има матроси.
— Значи все пак построихте кораби — казах аз.
— Да. Поне това успяхме…
— И тръгвате на плаване? Далече ли?
— Много далеч… И почти слепешком. Казват, че на юг се намира голям континент. Никой не знае какво има там. Може би други страни, в които хората живеят по-умно от нас. Нали знаеш какво беше досега: всичко пропиляхме във войни. Каквото помнехме — забравихме го, каквото умеехме — изгубихме го. Сега отново ще откриваме света.
— Но главното е, че тръгнахте. Ти сега си щурман… А Братлето?
Валерка въздъхна и прехапа устни. Погледна ме жално, като малък:
— Той не може да тръгне с нас.
— Опасно ли е?
