— Много нежен си станал. Откога те е страх от шипки?
— Но това е желязна шипка… Ти внимавай, тя и ботуши къса.
Не бях чувал за желязна шипка, затова само изхъмках. После попитах:
— Щом толкова ви пречи, защо ти и дядо ти не я изскубнете?
— Че как ще я изскубеш? — учудено попита Володка. — Нали ти казвам, това е желязна шипка. Корените й стигат до центъра на Земята.
— Все ги измисляш едни…
— Нищо не измислям — разсеяно каза Володка. — Истина е… Сега върви направо, тук има пряк път.
Аз се промъкнах през храстите и изнесох Володка на широката улица на вилното селище.
Тишината беше невероятна. Дори дъждецът спря и вече не шумолеше в тревата. Не светеше нито едно прозорче. Но не беше съвсем тъмно. В небето се виждаха облаци, които сякаш отразяваха далечна разсеяна светлина.
Володка се размърда нетърпеливо и аз го пуснах на земята. Той изохка: беше изтървал раковината върху крака си. Вдигнах я и повече не му я дадох: ще вземе да я счупи или да се нарани с нея.
— И накъде ще вървим сега? — попитах го аз. Володка уверено посочи някъде край къщите.
Хванах го за рамото и двамата тръгнахме по средата на улицата.
Стана още по-светло. Облаците се очертаваха по-ясно, във въздуха сякаш увисна сребрист прашец. Мълчахме и навярно мислехме за едно и също: как ще свърши нашето пътешествие? Не се решавах да заговоря за това, Володка също, струва ми се. Изглежда, и двамата се бояхме да не разрушим приказката. А беше трудно да се мълчи. И аз просто така, само колкото да кажа нещо, казах полугласно:
— Какви странни облаци. Светят…
Володка помълча и тихичко каза:
— Навярно в тях се отразява звездната светлина.
— Толкова силно?
— Че защо не? Над облаците звездите светят много ярко. Просто ние не ги виждаме…
Той помълча още малко и изведнъж попита:
— А защо светят всъщност?
— Кои, звездите ли?
— Ами да. Нали огънят гори само когато има въздух, а там е безвъздушно пространство…
— Учените казват, че в тях се извършват атомни процеси. Впрочем и това не е изучено докрай…
— И при това горят вечно.
— Е, не съвсем вечно. Звездите също се раждат и умират.
— Все едно — милиарди години…
— Володка, какво ти дойде изведнъж наум за звездите?
Той отвърна сериозно:
— Защо ли? Аз често мисля за тях… Ето виж, ако нямаше звезди, нямаше да има и планети. Значи нямаше да има и хора. Изобщо нищо хубаво нямаше да има. И ние с теб нямаше да се сприятелим.
„Наистина…“ — помислих си аз и стиснах по-силно рамото на Володка.
Вървяхме вече около четвърт час, а улицата все не свършваше. „Странно — мислех си, — та това е вилна зона, а не град.“
Стана по-топло. Володка си смъкна качулката.
Улицата се стесни, къщите бяха съвсем наблизо. Успях да забележа — в трептящата полусветлина на облаците — колко бяха необикновени. Всъщност това бяха две много дълги здания от двете страни. Те образуваха улицата. Отдясно мътно проблясваше безкраен ред от полукръгли прозорци, а пред лявото здание имаше дълга тераса или галерия — стълбове с навеси.
Приближихме се и аз видях, че стълбовете са покрити с дърворезба — дървени цветя и листа. По корниза горе смътно се различаваха някакви смеещи се маски.
— Какви са тези къщи, Володка?
— Не знам — прошепна той. — Никога преди не съм ги виждал.
Дори в полумрака забелязвах колко тревожни бяха очите му.
Вълна от топъл въздух премина край къщите и аз почувствувах дъха на трева. На онази сребриста трева, която никнеше край стените на Града.
— Какво? — трескаво прошепна Володка. — Значи… вече?… Наистина ли?
Стиснах ръката му и го поведох край дърворезните стълбове. Още не знаех къде сме точно, но гърлото ми се стягаше от вълнение.
Така вървяхме може би половин минута. Най-сетне улицата свърши и в същия миг зад просветналия край на облака се показа късче луна. Аз спрях и радостно притиснах Володка до себе си. Луната можеше да свети само там. В света на Валерка. У нас беше новолуние.
Яркият кръг се изтърколи целият иззад облака и сякаш пламна син прожектор.
— Ой! Ура… — с тих възторг каза Володка. — Гледай!
Гледах. Но очите ми не можеха да привикнат веднага към странния сребристосин цвят.
Отляво върху хълма, който се извисяваше на километър от нас, се виждаха бели къщички. А отдясно и отпред се издигаше мъглива искряща стена, която заемаше половината пространство. Не можеше да се разбере близо ли е или много далеч. Ясно се виждаше само това, което беше близо до нас: храсти и струпани камъни.
Не знам какво ме тласна, но аз моментално реших да се изкатеря върху камъните и да се огледам. Изтичах с раковината в ръка нагоре по гранитните издатини и чух вика на Володка:
— Ами аз! Чакай, ще дойда с теб.
Обърнах се, за да го успокоя. Камъкът под крака ми се разлюля. Направих крачка встрани, но не намерих опора. Олюлях се, размахах ръце и… полетях в пропастта.
4.
Имам приятели алпинисти, които ме бяха научили на някои неща. Извъртях се и успях да се хвана за каменния корниз. Раковината, разбира се, полетя надолу, но на мен не ми беше до това. Острото усещане за опасност ме разтърси целия и аз разбрах всичко. Разбрах, че мъгливата стена с лунни искри по нея е океанът и аз съм увиснал на ръба на стръмен, при това явно много висок бряг. И че ако се пусна, ще падна или върху остри скали, или във водата (а как щях да плувам с шлифера и ботушите?).
— Володка — извиках аз сподавено.
Но когато чух как под краката му се посипаха камъчета, се изплаших:
— Не идвай насам, ще паднеш!
Това беше глупаво. Кой освен него можеше да помогне?
Но какво можеше да направи той? Нима имаше сили да ме измъкне? Държах се с вкочанясали пръсти и чувствувах колко тромаво и тежко е тялото ми.
Не виждах какво има долу, пред очите ми беше само тъмният камък. Краката ми се люлееха и не намираха опора.
— Сега! — извика Володка. — Не се страхувай!
Направих отчаян опит да се придърпам нагоре, но едва не се изтървах. Вдигнах глава, но видях само каменния корниз.
— По-спокойно! — каза, почти плачейки, Володка. — На, дръж.
По ръката ми се плъзна познатото въженце, залюля се до бузата ми. Имаше възелчета и примка накрая. Браво, Володка!
Знаех, че капроновото въженце ще ме издържи. Ще се хвана за него, ще се разлюлея и ще прехвърля през корниза лакътя и крака си. Володка ще ме хване за шлифера и ще ми помогне да се измъкна. Само че щях ли да се удържа за въженцето, толкова тънко и хлъзгаво?
С последни сили се вкопчих с дясната ръка, отпуснах за миг лявата, пъхнах я в примката и стиснах възелчетата. Но дясната ръка ме подведе — пръстите се изплъзнаха. От внезапното дръпване изпуснах възелчетата, тънката примка се стегна и аз увиснах, въртейки се, на въженцето.
