Чу се пращене и между лостовете прескочи синя искра.
10.
Веднъж в седми клас ме удари ток от електростатичната машина (нали знаете, такъв един прозрачен кръг с ръчка за въртене, четки и блестящи топчета). Оттогава електричеството предизвикваше у мен нервна реакция.
Трескаво хванах Братлето за ризата и го измъкнах изпод лещите. То примигваше учудено. Володка също примигваше. А Валерка доста се изплаши за братчето си.
— Това пък какво е? — попитах аз. — Значи вие имате електричество?
Той сърдито погледна лостовете и мрачно отвърна:
— Имахме… Много неща имахме, но всичко е забравено. Сега отново търсим…
Той отново погледна към контактите, към Братлето и попита:
— А това… опасно ли беше?
— Зависи какво е напрежението — казах аз и си спомних кожените шнурове и черните сандъци в нишите.
Това трябваше да са кабели и акумулатори и енергията се беше запазила през цялото това време.
Наклонените железни лостове завършваха с остри клюнове, под които имаше дървени дръжки — явно, за да могат да се местят с ръце. Промъкнах се с треперещи колене между лещите и отново сближих контактите. И отново с пращене прелетя начупена искра, дълга около два сантиметра.
— Ами че това е мълния! — възкликна Володка. — Тя ще го запали!
Ето колко просто се реши всичко. Зарадвахме се и започнахме да мислим как ще закрепим бисерното зрънце между клюновете на контактите.
От пода се издигаше меден винт с кръгла площадка на върха. Приличаше на столче за пианист. Навярно на него е било закрепено гнездото за лампата. Извъртях го до края, но височината му не стигаше. Володка и Братлето се спогледаха. Володка бързо каза:
— Трябва да сложим камък с вдлъбнатина. Долу има такива.
Преди да успея да отговоря, стълбата закънтя под краката му.
— По-внимателно, летяща маймуно! — извиках аз подир него.
Ехото още не беше заглъхнало, а Володка вече излетя от кулата. Видяхме го от балкончето, което заобикаляше „фенера“ на фара.
Володка намери камък близо до котвата и с усилие го вдигна.
— Спуснете въженцето! — извика той.
Братлето бързо размота капроновото въженце.
— Няма да стигне — със съмнение казах аз.
— Ще стигне — отвърна Братлето с тон, много подобен на този на Володка.
И наистина стигна. Володка завърза камъка на кръст и ни извика да го изтеглим.
— Ще го изтеглим! А ти се качвай!
— Не, ще почакам! Може да потрябват още камъни!
Но повече камъни не потрябваха. Това паве с вдлъбнатина отгоре беше сякаш специално приготвено за нас. Когато сложих върху него бисера, клюновете на лостовете го докоснаха.
Нетърпеливо ги сближих.
Синьото змийче на искрата изпращя един-два пъти и обви бялото зрънце. После искрите затанцуваха безспирно. Бисерът хвърляше синкави отблясъци, но не се запалваше.
— Напрежението е слабо — казах аз.
— Значи нищо няма да стане? — попита с огорчение Валерка.
— Не знам. Виж, ако можехме да получим волтова дъга… Тя може да стопи и метал.
— А как ще я получим?
— Да имахме графит… Поне едно моливче.
— Може пък Володя да има — каза Братлето.
Сетихме се, че Володя още ни чака долу, и изскочихме на балкона. Володка стоеше, вдигнал нагоре глава.
— Имаш ли обикновено моливче? — извиках аз.
— За какво ви е?
— За контактите!
— Много ли ви трябва?
— Много!
— Имах, но остана в анорака!
Едва не плюх от разочарование.
— Ако трябва, ще изтичам! — извика Володка.
„Ще изтичам!“ Като че ли е до будката за вестници!
— Не прави глупости! — извиках аз и се обърнах, очаквайки поддръжка от Валерка.
Но щурманът Ден мълчеше. А Братлето каза с умоляващ глас:
— Нека отиде. Това е толкова важно!
И хвърли долу навитото въженце.
— Тогава да отидем всички заедно — предложих аз.
— Ако сме четирима, ще бъде четири пъти по-дълго — мрачно обясни Валерка. — А времето на лабиринта изтича.
Не разбрах това за лабиринта, разбрах само, че някой трябва да отиде сам. Значи това ще е Володка, защото никой друг няма да може да намери анорака му в тъмните храсти.
— Но той ще се заблуди!
— Не, не е толкова трудно — каза Валерка и извика надолу: — Като отиваш натам, следвай „лунното зайче“! А по обратния път…
— Обратно ще се върна по въженцето! Като Том Сойер в пещерата! — извика в отговор Володка.
Видях как той върза края на въженцето за котвата и извиках:
— Няма да стигне!
— Ти пък! — отвърна Володка и изчезна сред скалите, като размотаваше въженцето.
Приготвих се за тревожното чакане. Явно Третата Приказка се нуждаеше и от такива минути… Гледах слънцето, което бавно се спускаше към морето.
Не се наложи да чакаме и да се тревожим дълго. Володка се върна много бързо. Не забелязах появата му иззад скалите, направо чух кънтящото трополене по стълбата.
Володка дишаше тежко. Беше облечен с анорака и покрит с тъмните звездички на дъжда. Аноракът дъхаше на влажни листа.
В първия момент едва не го прегърнах от радост. Сдържах се и за да прикрия прекалено явния си възторг, попитах:
— Какво, всичко ли е наред?
— Аха… — отвърна Володка. — Ето ти моливчето, Васка.
Братлето взе моливчето и със зъби го разцепи по дължина. Извади графита.
Аз измъкнах от кеца си проводника, който служеше вместо връзка. Валерка почисти изолацията със сабята си. Завързахме с оголения проводник парчета графит към клюновете.
— Готово ли е? — прошепна Валерка.
— Да. Само че се дръпнете. Трябва внимателно…
Знаех, че бисерът ще пламне. Не можеше да не пламне. Самата Приказка ни бе довела до този миг: и старият фар, и подаръкът на добрия краб, и мисълта, че ние трябва да оставим спомен за нашата дружба…
Ненапразно Володка мина сам през звездния лабиринт!
Бавно, почти тържествено сближих лостовете, очаквайки искрата. Пламна бял огън! И в същия миг нещо черно ме шибна по лицето. Аз отскочих и се ударих с гръб в желязната рамка на лещата.
