— Веднъж я карах в града, искаше да й ремонтират къщичката. Злобна баба. Все ми мърмореше, че неправилно управлявам самолета. Викам й: „Бабо, това все пак е самолет, а не метла.“ А тя знаеш ли какво вика? „Да ми беше паднал, когато още имах зъби!“ Че написа и оплакване до Диспечера, задето не съм разговарял с нея вежливо.
— А защо Диспечера ти беше толкова сърдит? Пак за някоя приказна история?
— Не, ако беше приказка, той нямаше да се меси… Тук едни момчета имаха кученце в двора си. В онова селце, близо до летището. Някакви хора минаваха оттам с камион, видяха кученцето, грабнаха го и — в каросерията. Искаха да го вземат. Е, момчетата се развикаха, хукнаха след тях, но къде ще догониш камион? Тогава ги видях.
— Догони ли камиона?
— Че как? Минах отзад, увиснах на бръснещ полет над каросерията, измъкнах се на крилото, хванах кученцето зад врата и се прибрах в кабината. Шофьорът се уплаши и заби камиона в канавката. После Диспечера изобщо не искаше да ме допусне до полети. — Летеца изведнъж се усмихна, но не иронично, по-скоро тъжно. — Допусна ме, разбира се. Нали няма други.
— Слушай — нерешително попита Альошка. — Всъщност ти как стана Летец за Особени Поръчения? Или е тайна?
— Не е тайна. Мога да ти разкажа, ако ти е интересно.
— Разбира се!
— Само че… Да, имаме достатъчно време. Дай първо да отидем до Антарктида.
Альошка вече беше решил да не се учудва на нищо. Затова каза само:
— Но там сигурно е много студено.
— Никак.
Летяха още известно време, после самолетът изведнъж се сниши над огромна зелена пустош. Беше в покрайнините на някакъв град. Самолетът кацна и почти потъна в буренака.
Летеца отвори вратичката и скочи в бурените. След него скочи Альошка. Краката му бяха изтръпнали и той затъпка на място, за да ги раздвижи. После делово попита:
— Принудително кацане?
— Пристигнахме — тихо каза Летеца.
Отначало Альошка не разбра. Озърна се, примигна и нерешително каза:
— Че каква Антарктида е това?
Наоколо имаше репеи, коноп, пелин, който миришеше на горчив летен зной. В сивата мараня на хоризонта се виждаше градът.
И беше тихо.
Толкова беше тихо, че дори упоритото цвъртене на трудолюбивите скакалци не можеше да пропъди тишината. Тя струеше отвсякъде и сякаш ги взимаше в плен.
Недалеч от самолета в гъсталака стърчаха останки от дървена ограда и два кола с наполовина откъсната вратичка.
Летеца се приближи до единия, облегна се и попита:
— Чуваш ли колко е тихо?
На Альошка дори му стана страшничко.
— Като на друга планета — каза той.
— Или като в Антарктида… преди да я открият.
— Но това… все пак не е Антарктида.
Летеца не отвърна. Погледна към далечината и попита:
— Виждаш ли града?
— Да.
— Това е Колоколцев. Ние живеехме там.
— Кои „ние“?
— Ела.
Альошка се приближи, а Летеца се отдръпна от стълба и откри четири имена върху старото дърво — някога ги бяха изрязали с ножче:
— Антон съм аз — каза Летеца. — А другите бяха мои приятели.
— Бяха? — попита Альошка. — А сега?
Летеца го погледна със сериозните си очи:
— Искаш ли да ти разкажа?
Альошка почувствува нещо тревожно и бързо кимна.
Девета глава
— Ние играехме тук — каза Летеца. — Нали чуваш каква тишина е… Като на далечен остров. Тук беше нашата страна. Ето виж: „Ант… Арк… Ти… Да…“ Съедини първите срички от имената ни — и ще получиш нейното име. Разбира се, че това не е истинската Антарктида. До истинската не бихме могли да стигнем дори и с моето „Водно конче“. Пък и не искахме. Толкова хубаво ни беше тук!
Беше им толкова хубаво, когато се събираха и четиримата! Мъничкият Антон с големите очи, който говореше най-тихо от всички и умееше да измисля най-много интересни неща; набитият, деловит Аркашка — той пръв измисли как да сваля от небето летните звезди: Като намажеш горната част на едно балонче с крем-карамел и го пуснеш към небето на дълъг конец — звездичката залепваше за крема и я издърпваха долу (понякога тя прогаряше балончето и то се пукаше, но рядко); беше с тях и слабичкият, рус Тима, който умееше да дресира скакалци, и луничавият златокос Данилка — верен приятел и весел художник. Именно той нарисува на оградата палавите опашкозайци и хитрия звяр Крокопудра. Всички тези зверчета после избягаха от дъските и се заселиха в гъсталака.
Хубаво им беше в тази пустош, макар наоколо да никнеше само буренак, макар да имаше само една стара ограда.
Само да поискаш — и пустошта се превръщаше в неизследвана страна. В гъстите гори подскачаха и се веселяха опашкозайците — полузайци полуджуджета с маймунски навици, а хищният, но надарен с чувство за хумор Крокопудра организираше засади и приключения. В заплетените пещерни лабиринти, озарени от загадъчно светещи сталактити, можеха да се открият подземни градове. А в Зеления залив винаги чакаше в пълна готовност ледоразбивачът „Синият кит“ — плавай с него на север или на юг, както пожелаеш.
И всичко това беше не измислено, а истинско.
Защото някъде тук, в пустошта (може би под основите на разрушената тухлена къща) живееше една стара, стара Приказка. Но никой от четиримата не предполагаше това. Те просто си играеха — нищо повече.
И никога не се караха. Само веднъж възникна спор. Тима искаше да превърне малахитовозелените скакалци — обитателите на пустошта, в мънички цигулари, а упоритият Аркашка доказваше, че от тях трябва да се направи конница.
— На кого е притрябвало твоето цигу-мигу! — възмущаваше се той.
Обиденият Тима примигваше с белите си ресници и тихичко говореше:
