— Добре — каза Антошка и престана да спори. Нали момиченцето можеше да умре? Коя приказка щеше да помогне тогава?
Той сложи на задната седалка на самолета еднооката плюшена маймуна. Механиците напълниха резервоара с гориво. И Антошка полетя за втори път.
— И намери ли магьосника?
— Той изобщо не потрябва. Тая маймуна проговори направо в самолета.
— Сама?!
— Ами да. Каза, че момиченцето било изяло две туби крем за бръснене и нейното, на маймуната де, стъклено око.
— Излекуваха ли го?
— Разбира се. А на мен веднага след това ми се наложи да летя до Тъмното езеро. Там в подводното училище на русалките се беше образувала някаква дупка и те искаха да им докарат водолаз.
— А те, русалките, какви са? — попита Альошка и потръпна.
— Ами какви… Като всички момичета. Само се хилят и се кривят. По-лоши са от Червените шапчици.
— Не те ли гъделичкаха?
— Само да бяха посмели! Взех за всеки случай ей такава тояга.
— А по-нататък?
— Какво по-нататък… Главния Диспечер ме включи в списъка на летците. Каза, че ще ми възлага Особени Поръчения, защото имам вече опит и самолетът ми е много сигурен. Дадоха ми планшет. И униформа ми ушиха, само че не я обичам: тя е от сукно, боде и ми протрива врата…
— Радваш ли се, че стана летец?
Антон сви рамене. После се усмихна:
— Зависи… Един път имахме контролно по математика, а аз — нищо не знам. И изведнъж дежурният от вратата вика: „Тополков при директора!“ Отивам, а там ми дават писмо от Главния Диспечер. Срочен полет. Много навреме го получих, само Вера Севастиановна после нещо мърмореше.
— Значи ти летиш през цялата година, не само през лятото?
— Да. Но в Приказките, в които летя, почти винаги е лято. Сега разбра ли защо съм толкова почернял? — Летеца се засмя и скочи.
— Чакай — внимателно каза Альошка. — Най-важното не каза. Летя ли при момчетата?
Антошка престана да се смее:
— Летях.
Десета глава
Ето как беше.
Той кацна в Голубие Холми и намери Аркашка. Кръглото лице на приятеля му се озари от усмивка.
— Антон! Браво! Завинаги ли си дошъл или на гости?
— Да те взема — каза Антошка. — Ще отлетим при другите. Имам самолет. Истински, честна дума!
Аркашка не се учуди особено:
— Откъде? В Пионерския дом ли го построихте? А у нас в техническия кръжок правят роботи. Искаш ли да ги видиш?
— Друг път — каза Антошка. — Аркашка, какво ти е? Нека побързаме, трябва да отлетим при Тима и Данилка.
Аркашка въздъхна:
— Разбираш ли, в два часа имам кръжок.
— Аркашка, ами Антарктида? — тихо попита Антон.
Аркашка пак въздъхна и си погледна часовника:
— Знаеш ли какво… Отлети първо при Тимка. Разбери се с него и после ела да ме вземеш.
— Какво пък, добре… — каза Антон.
Тима свиреше на цигулка. Музиката излиташе през прозореца и отдалеч се чуваше колко хубаво свири момчето.
Тимка видя влезлия Антон, отпусна лъка и попита:
— Антошка… Наистина ли си ти?
— Искаш ли да се върнем в Антарктида? — попита Антон. — Имам самолет. Честна дума.
Тима погледна първо него, после цигулката си.
— А може ли да я взема? Няма ли да се повреди?
— Ще я опаковаме — каза Антон. — Ще летя внимателно.
В този момент при тях влезе известният баща на Тима.
— Антоша — каза той. — Ще може ли да поговорим като мъже? Насаме.
— Разбира се, чичо Витя — отвърна Антошка.
Излязоха в коридора. Чичо Витя оправи тирантите си върху дебеличкия си корем и развълнувано заговори:
— Виждаш ли… Аз също разбирам какво е това дружбата. Какво са за вас любимите места, любимите игри и тъй нататък. Да… Но Тима е толкова увлечен от музиката. Вече има успехи. Участвува в истински концерт. Той не бива да се отвлича. Заниманията с музика изискват всекидневен труд.
На Антошка му се приплака, но той се сдържа и каза:
— Е, щом е така…
— Винаги ще се радваме да те видим — извика след него бащата на Тимка.
Антошка се приземи на поляната зад селските дворове. Разпита местните момчета и намери дома на Данилка.
Данилка седеше пред вратата и правеше от глина голям весел крокодил. Антошка не успя да каже и дума — Данилка се изправи и се обърна към него, сякаш го бяха повикали. Усмихна се съвсем леко, но очите му и дори луничките засияха:
— Ето. На всички го казах. Знаех, честна, честна дума, знаех, че ще дойдеш. Дори мама не вярваше, а аз, все едно, знаех… Как пристигна?
— Със самолет. Не, наистина! Не се шегувам. Имам малък самолет. Хайде, ще летим до Антарктида!
Данилка продължаваше да се усмихва, но вече не толкова весело:
— Не мога със самолет. Няма да ми разрешат.
— Но този самолет е съвсем безопасен!
— Не е там работата. Лекарят не ми разрешава. Казва, че сърцето ми… абе някаква болест ме е хванала. Затова се пренесохме на село, на по-спокойно. Не ми дават дори да тичам, а на големи височини… съвсем. Ако наруша режима, ще трябва да ме оперират. Мен не ме е страх, но мама много се вълнува.
Какво можеше да се направи? Спре ли сърцето, нито една приказка не може да помогне. И Антошка, който с всички сили се стараеше да се усмихва, каза:
— Не тъгувай. Аз ще долитам. Често…
Той долиташе и при Данилка, и при Аркашка, и при Тима. И всички се радваха. Но там, на новите места, момчетата бяха намерили нови приятели. Такива, които са близо, които винаги ще са до теб. А летецът Антоша Тополков не можеше да бъде с тях. Защото на света имаше и Особени Поръчения.
— И ето летя — каза той на Альошка. — Вече цяла година. Тилилейски гори, царства зад девет планини…
— Интересно е, нали?
— Понякога е интересно, понякога дори е страшно, понякога е весело. Но все едно…
— Какво все едно?
— Разбираш ли… За какво са ми всички тия вълшебни страни? Сам съм. Скучно ми е.
