— Защо да си сам? — възрази Альошка. — Нали винаги летиш с пътник?
— И какво от това? Пътникът пристига и си отива. Всеки си има своя приказка и своя пътека. Аз летя в чужди приказки, нямам своя. Моята приказка свърши.
— Защо мислиш така?
— Защото вече няма Антарктида, защото не мога да събера момчетата. А най-хубавата приказка е онази, в която намираш приятел.
— Вярно е — каза Альошка. — Знаеш ли, Летецо, трябва ти втори пилот.
— Не — каза Летеца. — Пилот не ми трябва. За него ще бъде второто кресло — къде тогава ще седне пътникът? Виж, ако имаше такъв човек като Данилка или Тима, или изобщо… Такъв, който да бъде до мен, в едно кресло. Нямаше да ни бъде тясно… Главното е — заедно…
— Разбирам — каза Альошка.
Той разбираше. Но слънцето вече беше слязло ниско, а Альошка имаше своя приказка и своя пътека. И той внимателно попита:
— Обратно пак ли ще летя с теб? Или как?
— Обратно ще пътуваш с влака. Така трябва. И по-удобно е, и по-просто, ще видиш. Е, да тръгваме…
Летяха, докато слънцето се скри зад хоризонта. Небето още бе светло, но земята тънеше в здрач.
Приземиха се в широко поле. Альошка изскочи от кабината. Тревата имаше меки листенца и копринени метлички. Миришеше на топла пръст, на тревен сок и — кой знае защо — на мляко.
На запад, над върховете на тревите, тлееше бледият залез. Половин луна висеше над него в зеленикавата ивица на небето. А над луната-краешник небето бе станало лилаво и в него прозираха звезди.
Летеца също скочи от кабината и застана до Альошка.
— Това е — каза той. — Вече долетяхме. Върви право към залеза. Отначало ще има само трева, после ще видиш пътечка, а след нея пътя. Ще тръгнеш по него и ще видиш града. Съвсем наблизо е.
— Благодаря, Летецо — каза Альошка.
Кой знае защо, той се чувствуваше виновен и избягваше да погледне лицето на Антошка. Но все пак погледна.
В очите на Летеца като две оранжеви точки се отразяваше половинката луна.
— Сбогом, Летецо — тихо каза Альошка и хвана мъничката му длан. Тя беше твърда и топла.
— Сбогом — каза Летеца и наведе очи.
Неудобно му беше да си отиде просто така. Альошка въздъхна и попита:
— Веднага ли ще отлетиш?
— Не — поклати глава Антошка. — Ще поседя тук. До сутринта.
Той се приближи до самолета и седна до малкото колело. Облегна гръб на тумбестата гума.
— Защо? — разтревожено попита Альошка.
— Ами просто така. Може пък да дойде някой. Някой пътник.
— Диспечерът ще те изгуби.
— Не, той е свикнал. А аз не обичам да летя сам.
— Слушай, Летецо… — нерешително каза Альошка. — Наистина ли не бива да летя с теб обратно?
— Не бива. Разбираш ли, не трябва да рискуваш. Твоят път с този самолет по Зеления билет е свършил. Ако полетиш отново, ще се завъртят и забъркат всякакви събития и неизвестни маршрути. И това ще продължи може би седмица, може би месец. А ти имаш свой път. И нямаш време.
— Да — каза Альошка и се изправи.
Беше забравил. Но сега си спомни.
И каза вече решително:
— Аз тръгвам.
— Разбира се. Време е — отвърна Летеца.
И въпреки това Альошка не тръгна веднага. Попита:
— Не се ли страхуваш да останеш сам? Нощ е.
— Ти пък. Нищо не може да ми се случи. Аз съм под охраната на Приказката.
— Приказката си е приказка, а нощем е студено. Вземи моето яке. То е хубаво, туристическо.
— Няма нужда. Ще ти се карат вкъщи.
— Никой няма да ми се кара, остави тези неща.
Альошка смъкна якето от рамото си и наметна с него Летеца. Антошка седеше свит на кълбо; якето го покри целия, от раменете до сандалите.
— Благодаря — каза Летеца. — Е, ти върви. Скоро ще бъде съвсем тъмно.
Той протегна ръка изпод якето. Альошка още веднъж стисна твърдата му длан, обърна се и тръгна през тъмната шумоляща трева. Когато се озърна, тревата бе скрила и Летеца, и самолета.
Единадесета глава
Скоро Альошка излезе на пътечката, след това — върху черен път. Пътят водеше право на запад, където върху жълтата ивица над хоризонта се очертаваха черни покриви и кули.
„Дано стигна, преди да затворят Музея“ — помисли си момчето.
И в този момент един черен котарак му пресече пътя.
Беше голям и вървеше не като всички котараци, а на два крака. Предните лапи държеше зад гърба си и крачеше бавно, сякаш дълбоко замислен. Главата му беше наведена, а опашката — извита като въпросителна.
Всъщност Альошка не беше суеверен, но сега спря и, както се полага, плюна.
И котаракът спря. Озърна се през рамо към Альошка и каза с капризно тънко гласче:
— Господи, как сте ми омръзнали!
— Кой? — попита смаяният Альошка.
— Всички! — решително каза котаракът. — Всички, които плюят и ругаят, щом ме видят.
Альошка се смути и промърмори:
— Но аз просто така, не заради теб.
Обаче котаракът не повярва.
— Да беше ти в моята кожа. В моята черна, рошава козина. Тогава щеше да разбереш.
Той изведнъж седна, почеса се със задна лапа зад ухото и продължи по-спокойно:
— Където и да отида — навсякъде пътища. Улици, тротоари, пътеки, алеи, стълби. И навсякъде хора. Щеш не щеш, все ще пресечеш някому пътя. И всеки съска срещу теб като змия… Само във Ветрогорск можах да си почина малко.
— Да си починеш? Защо?
— Живях там цяла седмица — в една празна бъчва на брега на морето. Хубав град. Никой не ме руга. Дори кучетата не ме закачаха.
— Тогава защо го напускаш? — учуди се Альошка.
Котаракът тъжно засумтя:
— Не можах да намеря подходяща обущарница. Искам да си поръчам чизми, а никой не се захваща. Всички викат — няма толкова малки калъпи… Ходих в работилницата за кукли, а пък там не правели ботуши. Всякакви обувчици и пантофки има, дори джапанки. А на мен за какво са ми джапанки? Трябват ми чизми. Червени, с маншети.
— Но за какво са ти чизми? — продължаваше да се чуди Альошка.
Сега вече се учуди и котаракът:
— Ама ти какво, неграмотен ли си? Не знаеш ли приказката за Котарака с чизми? Дори филм има.
— Приказката знам — обиди се Альошка. — Само че това не е за всеки котарак. Какво си мислиш, че щом си сложиш чизмите — и веднага ще станеш Котарака с чизми?
Той си помисли, че котаракът ще се обиди. Но котаракът само се почеса зад ухото и замислено каза:
