— И кабина. Дори с две седалки.
— Ами защото… — Антошка се изчерви още повече — защото татко обеща да вземе и мен в самолета, когато парадът започне.
Сеня се почеса по тила и подбутна очилата си:
— Какво пък… Момчета! Вижте каква поръчка имаме от Иван Фьодорович! Ще се справим ли?
Дойдоха момчетата — големи и сериозни. Погледнаха и казаха, че ще се справят.
Строяха самолета в двора, защото после нямаше начин да го изнесат от стаята — не можеше да мине през нито един прозорец или врата, а директорът на дома нямаше да разреши да къртят стената. През цялото време Антошка се въртеше наоколо и гледаше как върви работата, а нощем в леглото мечтаеше за полети и срещи с приятелите си. Преди да заспи, притискаше лице към възглавницата и шепнеше:
— Лека нощ, Тима, лека нощ, Аркаша, лека нощ, Данилка. Не тъгувайте. Скоро ще долетя да ви взема…
Сглобиха крилете и корпуса на самолета от твърди летви и ги обшиха със сребриста материя. Моторът и колелата бяха от стар моторолер. Когато за пръв път го изпробваха в действие, по двора се понесе истински вятър и самолетът се приповдигна върху пружиниращото си шаси.
— Леко, да не отлети наистина! — каза Сеня и сърцето на Антошка се разтуптя.
Иван Фьодорович Тополков се върна от командировката си малко преди физкултурния празник. Беше много учуден, когато видя в двора сребристия самолет. Антошка беше изписал нулите много добре и баща му не разбра нищо. Реши, че сам е объркал размерите и се ядоса на разсеяността си, но не се разстрои. Наистина никак не беше лошо да изнесат тази крилата грамада пред парадната колона и да шашнат целия град.
А бъдещият летец Антошка Тополков страшно се вълнуваше. Не мислете, че се боеше от предстоящия полет! Страхуваше се, че няма да може да излети. Защото самолетът можеше да излети само по време на парада, когато колоната излезе на градския площад. От двора не можеше — наоколо имаше ограда, а над двора жици.
Сутринта, преди началото на парада, Антошка стисна зъби и си забрани всякакви вълнения. Знаеше, че ако нервничи, няма да излезе нищо.
Самолетът беше толкова лек, че го понесоха само дванадесет души. Наистина, всички те бяха яки момчета от горните класове.
Антошка се люлееше в креслото и галеше ръчката за газа. Още в началото Сеня му каза: „Когато приближим площада, натисни я. Но не много силно, само колкото да се завърти витлото.“
Големи разноцветни знамена плющяха от вятъра, свиреха блестящи тръби, биеха барабани. Антон сложи крака върху педалите, хвана с дясната ръка лоста за управление, с лявата — ръчката за газа. За секунда почувствува страх, но веднага си представи как ще учуди Аркашка и как ще зарадва Тима, и как ще развесели Данилка, като долети при тях със собствен самолет. И страхът си отиде. Антон затвори прозрачния похлупак над кабината. Къщите се раздалечиха и пред него се откри простора.
„Ф-р-р-р!“ — витлото рязко, като огромна перка на вентилатор, се завъртя. „Хайде“! — заповяда си Антошка и натисна „газта“. Самолетът се приповдигна и завибрира.
— Ей! Ей! — завикаха отдолу. — По-леко!
— Добре — отвърна Антошка и увеличи оборотите.
Самолетът се понесе напред, сряза с края на крилото голям грозд балони над колоната и на бръснещ полет полетя над главите. Антошка издърпа лоста за управление. Площадът се отдалечаваше бързо и плавно. Разбира се, Антон не чуваше виковете. Виждаше само как хората махат с ръце. Навярно бяха сметнали, че полетът е бил подготвен специално за празника.
„Ох, как ще си изпатя вкъщи!“ — помисли за миг Антошка и веднага забрави за това.
Празничното тъмносиньо небе се разгърна над него. Земята стана огромна, краищата й се губела в далечни-далечни мъгли. Някъде на север, зад мъглите, беше Голубие Холми и Антошка насочи самолета натам. Правеше всичко така, както пишеше в книгите за летци. И самолетът го слушаше!
— Мое добро водно конче… — каза му Антошка.
Самолетът летеше над северните покрайнини на Колоколцев. Антошка видя своя дом, училището, езерото, в което момчетата ловяха шарани, бялата кула на музея със старинния часовник. А зад последната улица започваше зеленото поле на Антарктида.
И изведнъж моторът спря.
Отначало започна да работи все по-тихо и по-тихо, оборотите на витлото ставаха все по-редки — сякаш някой пред кабината размахваше ръце в молба за помощ. Горивото в резервоара се свършваше — та нали никой не бе готвил самолета за дълъг полет, а самият Антошка не се сети да провери.
Самолетът се наклони напред и полетя към земята.
Антошка не се изплаши. Тоест, изплаши се, но не от това, че ще се разбие, а че сега ще му вземат самолета и той никога, никога няма да може да отлети при момчетата.
Сравнително лесно беше да приземи послушната си машина в пустошта. Под крилете прошумоляха бурени. И стана тихо, съвсем тихо. Антошка опря чело е студеното приборно табло и дълго седя така. После чу виковете.
Бяха викове на изплашени хора. Те тъпчеха гъсталаците на Антарктида и идваха към самолета. Между тях беше татко му, директорът на Пионерския дом и класната от тяхното училище Вера Севастиановна Холодилникова. А начело тичаше един милиционер и надуваше свирката си.
Антон излезе от кабината с наведена глава и зачака страшните думи, упреците и наказанията.
— Лошо момче! — каза запъхтеният татко. — Щеше да ме докараш до инфаркт.
Това беше вярно.
— Това е известният на всички Тополков, пръв нарушител на дисциплината в трети „Б“ клас — заплашително произнесе Вера Севастиановна.
Това не беше вярно.
А милиционерът започна да измъква от чантата си бележник и химикалка. Това беше съвсем лошо.
И изведнъж се появи висок строг човек със синя униформа и бяла фуражка. Той хвана Антошка за лакътя, внимателно го привлече към себе си и тихо каза:
— Много ви моля, граждани, успокойте се. И оставете момчето. То се намира под закрилата на Приказката.
— И какво стана после? — попита Альошка, защото Летеца замълча.
— После той ме заведе в една голяма стая с разни карти по стените и всякакви прибори. Сложи ме да седна в едно кресло и попита: „Искаш ли ябълка?“ Аз помислих малко и казах: „Искам.“ Защото наистина бях огладнял. Започнах да ям ябълката, а той ми вика: „Имаме един проблем, Антоне. Едно момиченце се разболя, може да умре. Оставили го вкъщи само и то изяло нещо, което не става за ядене. А никой не знае какво именно и лекарят не знае от какво да го лекува. Трябва да му помогнем.“
Аз, разбира се, мълча, защото не съм лекар. А той пак заговори: „При момиченцето е била неговата плюшена маймунка. Тя е видяла всичко, но не може да говори, нали разбираш?“
Пък аз не разбирах нищо. Тогава той ми обясни, че далеч оттук, на северозапад, има вълшебна гора, а там живее един магьосник, който умее да разговаря с играчки. И попита: „Ще можеш ли да откараш маймунката при него, за да може той да я разпита?“
Точно така попита:
— Ще можеш ли? — И сериозно го погледна в очите. — Не се ли страхуваш?
Антошка не се страхуваше от полета, нито кой знае колко от магьосника. Само се учуди:
— Че няма ли възрастни летци?
Човекът със синята униформа се усмихна:
— Виждаш ли… За да долетиш до вълшебната гора, първо, трябва да повярваш, че тя съществува. Никой от възрастните летци не вярва в приказки.
— А откъде знаете, че аз вярвам? — попита Антошка.
— Знам. Иначе ти и твоите приятели нямаше да измислите Антарктида.
