— Ама слушай, защо да е цигу-мигу? Та нали не може съвсем без музика?
— А без коне може ли? — извика Аркашка и размаха ръце. — Как ще догоним Черния рицар? Как ще воюваме с кенгулапите? Крокопудра ли ще яхнем? Или твоите цигулки?
— Момчета, какво ви е? — изведнъж възкликна звънко Данилка. Извади от джоба си парче тебешир и нарисува върху оградата четири буйни коня — на същото място, където преди седеше Крокопудра.
— Уха! — каза Аркашка.
Заразглежда конете. После се сепнаха — а къде е Антон. Обърнаха се и Аркашка се учуди:
— Какво ти е?
— Нещо в окото ли ти влезе? — разтревожи се Данилка.
— Да не си се ударил? — тихо попита Тима.
Антошка смутено се усмихна и извърна глава:
— Вие пък… Само се изплаших. Помислих си, че ще се скарате.
— Антошка, какви ги измисляш? — каза най-верният приятел Данилка. — Как можем да се скараме? Нали сме Антарктида?
Антошка се усмихна:
— Ама аз разбирам. Просто ми се стори…
Вече бе настъпила вечерта. Старата-стара Приказка отиде да си почине и вълшебните джунгли изчезнаха: наоколо имаше само обикновен коноп и репеи. Но тишината бе все същата, като на неоткрити острови. Тихо слязоха от оградата и тихо се стопиха в здрача четирите бели коня. А момчетата не забелязаха нищо. Седяха, прегърнали се през обгорелите си от слънцето рамене, преплели изподраните си в джунглите крака, склонили глави. Толкова близко един до друг, че косите на Тима и Данилка докосваха бузите на Антошка.
Антошка прошепна:
— Знаете ли кое е най-хубавото на света? Това, че всички ние живеем заедно, в един и същ град. Иначе как изобщо щяхме да живеем?
— Е, как… замислено подхвана Аркашка, но изведнъж изпищя: — Олеле! — И скочи.
В джоба му имаше кибритена кутийка, а в нея звездичката, хваната с балонче още вчера. Тя най-сетне бе прогорила кутийката, после джоба и клъвна Аркашка по крака. И той изпищя.
Скочи, изтърси я от джоба си и тя засия в тревата.
— Ух, каква е!… — възкликна Данилка.
Вдигна звездичката и започна да я прехвърля от ръка в ръка като горещо въгленче. После замахна и я запрати към небето. Звездичката литна нагоре и се изгуби сред останалите звезди, които вече пронизваха синкавия здрач.
В тишината проникнаха кръглите, пружиниращи удари на големия градски часовник — десет пъти.
— Олеле! — каза Аркаша, който все още разтриваше опарения си крак. — Вече било късно. Да не си изпатим вкъщи.
Те се хванаха за ръце и хукнаха през храстите към мигащите светлини на града.
Не, те нито веднъж не се скараха. Случи се Друго.
— Какво именно? — тревожно попита Альошка. Летеца седна, облегна се на счупената врата и вдигна към Альошка малко виновни очи:
— Ако знаех само… Никога, за нищо на света нямаше да замина на този лагер. Но не можех да знам, че ще стане такова нещо. Родителите ми ме уговориха. Татко трябваше да замине в командировка, мама имаше изпити, и те решиха да ме пратят в пионерския лагер, за да имат по-малко грижи. Отначало, разбира се, се съпротивлявах. Но ме уговориха… Нали беше само за три седмици. Три седмици аз, разбира се, не изтраях, върнах се след две. Но въпреки това закъснях, вече ги нямаше.
— Кого?
— Аркаша, Тима и Данилка… Разбираш ли, бяха заминали за различни градове.
— Всички наведнъж?
— Аз също никога не съм мислил, че такова нещо е възможно — тъжно каза Летеца. — Всички наведнъж. Бащата на Аркашка го бяха прехвърлили на работа на строежа в Голубие Холми. Родителите на Тимка получиха покана от новия театър в Ясноград, те са артисти. А майката на Данилка замина с него на село.
Малкият летец Антошка помълча и изведнъж се удари с юмрук по коляното:
— Ох, ако знаех само!…
— А какво можеше да направиш? Да речем, че не беше отишъл на лагер. Но момчетата все едно щяха да заминат.
Антошка поклати глава:
— За нищо на света! Щяхме да измислим нещо. Щяхме просто да се хванем за ръце и никой нямаше да може да ни раздели. Когато бяхме заедно, можехме всичко. А тогава… Аз съм виновен за всичко!
Альошка помисли, че Летеца ще се разплаче и бързо каза:
— Ти пък! Не си чак толкова виновен.
Антошка го погледна и замислено каза:
— Зная, че не съм. Защото после направих всичко, което можех да направя.
След като изгуби приятелите си, Антошка разбра, че от сълзите полза няма да има. Но понякога те сами пареха очите му. Антошка тъгуваше много за Данилка, Тима и Аркашка, но различните хора тъгуват различно. Някои само седят, готови да вият срещу луната, а други започват да търсят изход. Антон започна да търси изход.
И Голубие Холми, и Ясноград, и селото на Данилка бяха далеч от Колоколцев. Не можеш да стигнеш пеш. Дори и с влак се пътуваше дълго. Антошка разбра, че е нужен самолет. И то не обикновен самолет за пътници с билети — с него не можеш да пътуваш всеки ден дотам и обратно. Пък и около селото на Данилка нямаше летища.
Нужен му беше собствен самолет — лек, бърз и малък. Такъв, който да кацне върху обраслия с бурени пущинак, върху момчешката Антарктида.
Но самолетите не са моркови, не растат по лехите. И не се купуват от магазин, ако ще цял живот да си спестяваш парите за сладолед. Затова Антошка отвори шкафа на баща си и извади навитите на рула чертежи.
Иван Фьодорович Тополков, бащата на Антошка, ръководеше кръжока по авиомоделизъм в Пионерския дом. Често се бе мъчил да обясни на сина си какво е това елерон, шаси, фюзелаж и ъгъл на атаката. Но дотогава Антошка не се бе интересувал особено от авиация. А сега се наложи…
Избра чертежите на най-красивия авиомодел. Но все пак това беше модел, а не истински самолет. Затова Антон взе черен туш и към всички размери върху чертежа добави по една нула. Размахът на крилете стана не един, а десет метра, дължината на корпуса не шестдесет сантиметра, а шест метра. Над корпуса момчето старателно начерта кабина с прозрачен похлупак.
Разбира се, измамата е лошо нещо — на Антошка това му бе напълно ясно. Но какво му оставаше? И той си мислеше, че и него са го излъгали, когато не са му писали в лагера за заминаването на приятелите му.
Баща му беше в командировка и занятията в кръжока се водеха от отговорника Сеня Лапочкин, който учеше в десети клас.
Антошка занесе чертежа в Пионерския дом и го даде на Сеня:
— Ето… Татко нареди да го построите, докато се върне от командировката.
Сеня разгърна листа и подсвирна:
— Че това не е модел, а цял Ту–104! За какво му е такава грамада?
— Не знам — сви рамене Антошка и се изчерви. Неприятно му беше да лъже, още повече че Сеня му харесваше. Но какво можеше да направи? — Не знам точно. Татко май каза, че ще го носят пред колоната на физкултурния парад.
— Хм… Оригинална идея. Само че не разбирам за какво е нужен истински мотор.
— Ами… сигурно за да може витлото да се върти като истинско.
