напротив — как да я освободи, без да разбива старата, тайнствена бутилка?
„Той също търси корабче — помисли си Альошка, — като мен.“ Но гипсовото момче не приличаше на Альошка. По-скоро напомняше Летеца.
Альошка се заизкачва по стълбата. Над нея висяха корабни знамена от всички страни и всички времена. Едно от тях меко докосна рамото му.
Стана по-светло. Стълбата се виеше плавно и изведе Альошка във висока зала. По стените висяха тъмни картини. По тях се различаваха корабни платна. Златните рамки слабо блестяха.
А под тях край стените бяха наредени кафяви дъбови щурвали, грамадни медни компаси с лакирани поставки, купчини спасителни пояси с руски и чужди букви, образуващи имена на кораби.
В една ниша между два тесни решетести прозореца имаше витрина. Под стъклото й лежаха бутилки: малки и големи, кръгли и многостенни, прозрачни и тъмни. Гърлата им бяха залети с цветен восък. До всяка бутилка лежеше листче полуизтляла хартия или парцалче с едва различими букви. Навярно това бяха бутилки с писма, намерени в морето. А писмата сигурно разказваха за корабокрушения и съкровища.
Над витрината висеше внушителна медна камбана от платноходен кораб. По периферията й се точеха изпъкнали букви „АЗИМУТЪ“.
Освен това имаше една русалка (Альошка дори трепна, когато я видя). Беше дървена и навярно бе украсявала носа на голям клипер. Сега обитаваше ъгъла на музейната зала между шкаф с дебели морски книги и медно корабно оръдие.
С една дума, тук беше страшно интересно. Но наоколо бе прекалено тихо. И Альошка едва не подскочи, когато зад гърба му се дочуха ситни стъпки.
Беше кученцето — същото, което допреди малко спеше под котвата долу. То погледна към Альошка и размаха опашката си, извита като запетайка. Альошка се зарадва — все пак по-весело е, когато имаш компания. Прекалено тайнствено и, право да си кажем, страшничко беше в този празен музей.
Альошка премина в следващата зала. Там не беше толкова тихо. От всички страни се разнасяше тиктакане — тихо, като цвъртене на насекомо, силно, като удари на чукче, звънко, като трептене на пружинки, рядко или често — всичко наведнъж. Навсякъде имаше часовници — по стените, под стъклата, по первазите на прозорците. Големи часовници от каюткомпании и адмиралски холове, малки хронометри за смели щурмани, часовници от бронз, порцелан, чугун и кост. Часовници, изработени във вид на кораби, фарове, щурвали и спасителни пояси…
Зад стъклата на шкафовете, между навити на рула пожълтели карти, блестяха медни далекогледи и странни инструменти.
„Къде обаче са моделите“ — гадаеше Альошка.
Заобиколи един глобус-великан, опасан с медни пръстени, и се озова в третата зала.
Тук също нямаше модели. По стените висяха оръжия, а в ъгъла се хилеше… пират. Не истински, разбира се. Пиратът беше облечен със зелен елек, имаше червеникави ботуши с маншети и скъсана триъгълна шапка. Изпод шапката се подаваха краищата на пъстра забрадка. В пояса, както се полага, бяха набучени ножове и пистолети. А в ръката си разбойникът държеше назъбен като трион ятаган.
„Такъв да срещнеш в някоя тъмна уличка…“ — помисли си Альошка.
На кученцето пиратът също не се понрави. То приклекна на предните си лапи, неумело изръмжа и изведнъж залая така звънко, че ехото се разнесе по всички етажи.
— Тихо бе, да не си полудял! — изплаши се Альошка.
Кученцето млъкна и го погледна хитро.
Чуха се стъпки.
„Сега ще си изпатя — мислеше си Альошка, — това е!“
В отсрещния ъгъл се отвори една незабелязана досега вратичка. В залата влезе висок човек със синя куртка и копчета с котви.
„Сега ще започне…“ — отново си помисли Альошка.
— Охо, посетител! — каза влезлият. — Късен гост. Изглежда, музеят много ти харесва?
— Харесва ми… — нерешително каза Альошка. — Само че не го разгледах внимателно. Дошъл съм по работа.
— Така ли? По важна работа?
— Да.
— Е, разправяй.
— А вие… вие тук ли работите?
— Аз съм Пазителя на музея.
Дванадесета глава
Защо ли Альошка не се досети веднага, че това трябва да е Пазителя? Ами ето защо.
Той си го представяше стар, побелял и важен. И с брада. А този човек беше още млад, строен и слаб. Приличаше на учителя по физкултура от училището на Альошка, но беше по-слаб.
Имаше необикновени очи. Дори в тази слаба светлина се виждаше колко са светли — като пронизана от слънчеви лъчи морска вода. В тях нямаше и капка строгост. Тревогата на Альошка се стопи.
— Значи, имаш важна работа тук? — отново попита Пазителя.
— Да… Кажете, вярно ли е това, че всички корабни модели, изгубени от собствениците им, намират пътя до вас?
Пазителя кимна:
— Да, вярно е. Но само хубавите модели. Лошите загиват по пътя.
Альошка се озърна:
— Но аз вече търсих… Тук няма нито едно корабче.
— Те не са тук. Ела.
Пазителя хвана Альошка за ръката и го поведе.
Зад малката вратичка започваше вита стълба с медни перила и кънтящи железни стъпала. Тя се губеше в нещо като дълбок кръгъл кладенец. Главата на Альошка се замая, докато слизаха.
Стигнаха до сводеста врата. Пазителя я отвори с рамо и каза:
— Влез:
В тази голяма подземна зала с яки колони и сводест таван се простираше царството на корабчетата. Първото, което видя Альошка, бяха огромните модели на фрегати, големи колкото истинска спасителна лодка. Триметровите им мачти почти докосваха големите корабни фенери, висящи на вериги под каменните сводове. Зад фрегатите имаше маси и витрини с по-малки модели. Сред бригантините и галеоните11 тъмнееха тесните, строги корпуси на крайцери и ескадрени миноносци. През такелажната паяжина на брамселните шхуни и каравелите блестеше бялата боя на лайнерите12 и сухотоварните кораби. Подводница, голяма колкото молив, се бе настанила удобно до дългата метър и половина корвета13. Сред ледници от небесносиньо стъкло се извисяваше мощният форщевен на атомен ледоразбивач.
— Та тук сигурно има повече от хиляда! — прошепна Альошка. — Никога не съм мислил, че на света има толкова много.
— На света има много повече — каза Пазителя. — Тук са събрани само най-добрите образци на мъничкия флот.
Те бавно крачеха край витрините, шкафчетата и лавиците с модели. Стъпките и гласовете звучаха глухо: стените от порест камък заглушаваха звука. Пазителя бавно заговори:
— Мъничкият флот съществува на света оттогава, откак съществува и големият. След като издълбал от дънер първата в света лодка, човекът веднага след това направил друга, мъничка. Може би, за да я окачи над огнището и да омилостиви духовете, може би, за да я даде на детето си да си играе. Кой знае… Такива лодчици откриваме днес в древните пещери и могили… После хората започнали да строят галеаси14 и каравели15 — и заедно с големите ветроходи се появявали други, сто пъти по-мънички. Същото било с бриговете и клиперите. После дошъл редът на параходите, стоманените крайцери, атомните кораби. Старите кораби се разрушавали,
