Летец за Особени Поръчения

загивали в бурите и боевете, изгаряли, натъквали се на подводни скали. А техните мънички братя продължавали да живеят. Скучните хора казват: „На кого ли са притрябвали? Играчки. Напразно губене на време. Те не разбират нищо, момчето ми…“

Малките кораби носят голяма служба. Те пробуждат в детската душа мечти за далечни острови и сини заливи, за бури и пасати. Понякога донасят късче от морето в такива краища, където никога не е долитал морски вятър. Някое момченце ще, вземе това малко корабче, ще докосне с пръсти вантите, ще полюшне лекичко реите — и ето че то вече не е просто момченце, а бъдещ щурман…

Малките кораби ни учат на голямо мъжество. Когато моряците от крайцери и подводници гледат моделите на бойни фрегати, те завинаги запечатват в паметта си несъкрушимата слава на своите бащи и деди…

А на старите моряци тези модели носят радост и утешение. Те им напомнят за отминали плавания, за славни времена и не позволяват на моряшката гордост да заспи в старите им сърца.

Да… А някои вярват, че моделите на кораби носят щастие.

Сигурно си чувал за този обичай — в пристанищните кръчми под тавана винаги има окачени корабчета. На моряците, заседели се на брега, те напомнят: време е да отплаваш. А на онези, които са далеч от родната земя, сякаш казват: „Не тъгувай, приятелю! Здрав и сигурен кораб ще те откара у дома…“

Альошка слушаше, без да прекъсва. И си мислеше, че всичко това е страшно интересно и че сред тези кораби, в това подземие би могъл да живее цяла година и няма да му доскучае. Но той не можеше да живее тук година, защото утре Маша имаше рожден ден. И повече от целия този мъничък флот Альошка се интересуваше от едно-единствено корабче, от тримачтовата клипер-фрегата с корпус от орехово дърво.

Пазителя изведнъж замълча, внимателно погледна Альошка и каза:

— Прощавай, увлякох се. Разкажи за твоята работа.

Альошка нерешително въздъхна:

— Всъщност това е дълга история…

— Дълга? Чудесно! Тогава ела.

Той отведе Альошка в един ъгъл, заграден с шкафове. Получаваше се нещо като малка стаичка. Светеше обикновена лампа, имаше обикновен стол и обикновена маса. И тесен кожен диван — сигурно от корабна каюта. На масата имаше котлон и емайлиран чайник.

Пазителя включи котлона, сложи върху него чайника и седна на дивана. Альошка седна до него.

— Е, разправяй.

Альошка не се решаваше да започне. Дори раменете му потръпнаха от вълнение.

— Студено ли ти е? — разтревожи се Пазителя. — Тук е влажничко: подземието е под морското равнище, водата се просмуква. Не е голяма беда, за корабчетата морската влага е полезна. Аз съм свикнал, само ти да не измръзнеш…

— Не, не, аз само така…

И Альошка започна да разказва. За София Александровна, за нейните котараци и шапки. За клипера. И накрая за Маша. А когато привърши, срещна очите на Пазителя. Той го гледаше сериозно и дори строго.

— Значи искаш да й подариш модела?

Альошка кимна.

— Мисълта е хубава. Но ти можеш да подариш само нещо свое. Нещо, което сам си направил, или, да речем, си купил, или спечелил. А нима клиперът е твой?

— Е… все пак София Александровна е искала да ми го подари.

— Искала е, но не е успяла.

— Да, но щом той е отплавал, значи е станал ничий. А аз тръгнах да го търся.

— Но не го намери.

— Нима той не е тук?

— Навярно е тук — каза Пазителя. — Цялата работа е, че той е тук, а не при теб. Той сам избра своя път.

Альошка помълча, защото се боеше да не заплаче от обида. После тихо каза:

— Тук имате над хиляда модела, а на мен ми е нужен само един. Толкова ли ви е жал?

Пазителя сви рамене:

— Право да ти кажа, наистина ми е жал. Но не е там работата. В нашия музей има строги правила. Аз не мога да върна един модел, ако този, който го иска, не може да докаже, че моделът наистина е негов.

— Да докажа? Как? Нали ви разказах всичко… Освен…

— Какво?

Альошка стисна очи от смущение и с отчаяна решителност изстреля:

— Написах стихотворение за него!

— Стихотворение? — повтори Пазителя и забарабани с пръсти по коляното си. — Това е нещо сериозно. Кажи го.

— Аз… сега…

Беше му неудобно да декламира седнал. Альошка стана, облегна се на шкафа, извърна се и с дрезгав глас започна:

— Живял стар корабен майстор… Това е началото. А стихотворението се казва „Песен за клипера“.

Живял стар корабен майстор,
мълчалив, с лула димяща,
но веднъж направил той корабче —
толкова мъничко, но като истинско.

Цяла фрегата направил, като чудо,
от бизана до бушприта,
но умореният стар майстор умрял
и корабът останал у съседката.

Альошка си пое дъх и продължи по-спокойно:

Какво пък! Тя не го обиди,
прахът издухваше, държеше го под стъкло,
но въпреки това не сънува
гласа на бурята или скриптене лудо.

Ненужни са морето, котвите и топовете.
Ненужен й е синият океански вятър!
Кукуваше пресипналата кукувичка,
а по стъклата се разхождаха хлебарки.

Спомни си изподраните тапети, малките прозорчета, пропития с миризма на нафталин скрин в полутъмния ъгъл и гласът му зазвънтя от жалост към корабчето:

Сред шапки стари и посмачкани,