Альошка тръгна по мокрия варовик. Една вълна заля сандалите му, намокри крачолите.
„Трябва да ги засуча“ — помисли си Альошка, но не го направи. Иначе трябваше да остави клипера, а вълните можеха да го отнесат.
Една сива кула-фар стоеше най-близо до морето. Имаше висока стълбищна площадка с перила като на капитански мостик. Някакво слабичко, мургаво момче с червени плувки излезе на площадката, весело замижа от слънцето и от горното стъпало скочи направо върху плочника. Една вълна го заля до коленете. Вълната отстъпи, а момчето се засмя и като шляпаше с боси крака по камъка, отиде при Альошка.
Всъщност отначало момчето не забеляза Альошка. Но когато го видя, спря се, погледна го сериозно и се приближи. Гледаше ту корабчето, ту Альошка. Каза:
— Колко е красив…
Каза това не със завист, а сякаш питаше: „Радваш ли се, че имаш такъв чудесен кораб?“
— Да — каза Альошка. — Всички го харесват. Това е клипер.
— Знам. На мен дядо ми обеща да ми направи клипер, но все не му остава време. Нищо, пак ще го помоля…
Момчето стигаше едва до рамото на Альошка, но не изглеждаше дребно. Изглеждаше весело и храбро.
— А дядо ти какъв е? — попита Альошка. — Моряк ли е?
— Той е изследовател на полунощния вятър норд-уест17.
— Интересна му е работата — с уважение каза Альошка. — В тази кула ли живеете?
— Тук живее дядо ми. А аз му идвам на гости. Нощувам при него, когато поискам. Заедно посрещаме вятъра.
То погледна Альошка с очи, в които се отразяваше морето (нали то бе съвсем наблизо!), и доверително каза:
— Знаеш ли, нашият вятър е съвсем питомен. Когато е далеч, прави големи бури, но при нас идва добър и спокоен…
— А какво има в другите кули? И там ли живеят изследователи на ветрове?
— Разбира се. Нали всеки си има своя вятър.
На Альошка му ставаше все по-интересно, дори забрави, че трябва да бърза за гарата. Гледаше ту момчето, ту кулите и си мислеше: „Значи ето защо градът се казва Ветрогорск…“ Но много неща оставаха неясни.
— Как обаче… — заговори той. — Нали ветровете са различни, идат от всички страни. Как не се сблъскват над площада?
Момчето се засмя:
— Веднага разбрах, че не си тукашен. Затова не знаеш. Ветровете не се сблъскват. Виж, кулите имат различна височина. И всеки вятър си знае своята височина. Както самолетите, разбираш ли? Всеки лети на своята височина.
Момчето вдигна мургави длани, изпъна ги и плавно ги прекара една над друга:
— Ето така…
И изведнъж, сякаш почувствувал вътрешен тласък, Альошка си спомни за Летеца.
Но в този миг една вълна отново заля краката им. Момчетата тичешком се отдалечиха от брега.
— Един път някакъв рак ме ощипа по крака — каза момчето. — Ей такъв, грамаден… Може ли да подържа клипера?
— Дръж.
Момчето пое корабчето, залюля го:
— Толкова е лекичко! И най-слабият ветрец ще го понесе.
— Да — съгласи се Альошка. — Само че тук няма вятър.
— Вятърът е горе — обясни момчето и двамата погледнаха към небето.
Альошка каза:
— Сега разбирам защо облаците във вашия град летят във всички посоки едновременно.
Момчето му върна клипера, погледна го весело и си призна:
— Веднъж с моите приятели си направихме майтап… Качихме се на кулата на зимния пасат18 и издигнахме антената му на височината на сироко.19 Леле какво стана-а… Сироко и пасатът като се сблъскаха, като се сбиха! Същински тигри! Пасатът е, общо взето, спокоен, но сироко е невъзможно зъл… И се започна една! Над морето излезе смерч, над града буря, над покривите хвърчат листа, вратите хлопат… После в училище си изпатихме от класната.
— С класните шегите са лоши — каза Альошка. — Тях не ги интересуват ветровете, те искат само да има ред.
— Разбира се — разсеяно каза момчето и нерешително погледна Альошка. — Знаеш ли какво? Ако искаш, разбира се… Ако ти е интересно, тази нощ можеш заедно с нас да посрещнеш норд-уеста. Не бой се, дядо е добър, той ще ти разреши. Знаеш ли какво е изобретил? Монтира на прозореца един стар улук. Вятърът влиза през прозореца, пъха се в улука и започва да пее — нали вътре му е приятно. И той ни изпява всички песни, които е чул в далечни страни. Искаш ли да чуеш?
— Искам — каза Альошка. — Страшно много искам, но не мога. Имам много важна работа и непременно трябва да съм днес на гарата. Трябва да замина… Знаеш ли как се стига до гарата?
— До гарата ли? Знам. Зад онази кула с острия връх започва една уличка. По нея ще стигнеш до самата гара.
— Е, тогава… Сбогом.
— Сбогом — каза момчето.
Постоя още малко, кимна и тръгна по мокрите плочи към морето. Нагази, а когато водата стигна до кръста му, обърна се, махна с ръка на Альошка, хвърли се срещу вълните и заплува сред белите им гребени.
— Да — каза Альошка. — Жалко. Е, нищо пък…
От площада излезе на уличката и стигна до гарата.
Гарата беше малка и уютна: малка тухлена сграда с ламаринени кораби върху куличките кръгъл часовник с „розата на ветровете“ върху циферблата.
На „Информацията“ му казаха, че неговият влак ще дойде след четиридесет минути.
Альошка излезе на перона и зачака.
Небето се покри с облаци, тополите в градинката до гарата потреперваха — задушният вятър от сушата носеше към морето буря.
На перона имаше само няколко пътници. Един възрастен моряк с квадратни златни нашивки се приближи до Альошка, погледна клипера, погледна момчето, кой знае защо, въздъхна и попита:
— Твой ли е?
Альошка кимна.
— Стара изработка — каза морякът. — От малък мечтая за такъв.
Альошка се смути, сякаш се беше провинил в нещо пред този моряк. А морякът смутено потъпка на място и неловко каза:
— Момче, слушай… Много ли ти е нужна тази фрегата?
— Разбира се! — учудено каза Альошка.
Морякът въздъхна:
— Знам, глупаво е да се предлагат пари за такова нещо. Но аз имам един щурвал от червено Дърво, от английския клипер „Вещица“. И бронзов часовник от каюткомпанията на парната корвета „Рюрик“. Не искаш ли да се сменим? Пазителя на Корабния музей ме молеше за тези предмети със сълзи на очи…
— Не мога, разбирате ли? Този модел вече почти не е мой. Това е подарък за един човек.
— Така ли? Жалко…
Морякът постоя още една-две минути и се отдалечи.
Бурята беше съвсем близо. Припламваха светкавици, някъде зад дърветата загърмя. Прашни вихри се понесоха над релсите.
Альошка чувствуваше някаква тревога. Сякаш бе забравил нещо важно — не си ли го спомни, ще се
