— Това е — каза той. — Толкова съм написал засега. Още не съм измислил края.
Пазителя седеше, без да промълви нито дума. После бавно стана и щракна с пръсти:
— Какво пък, Альоша… Края ти все още не го знаеш. Ще го допишеш после. Няма да спорим повече, клиперът е твой.
Альошка мълчеше, смутен и зарадван. Пазителя отиде до масата, пипна чайника:
— Стопли се. Хайде да вечеряме. После ще легнеш да спиш. Ще пренощуваш тук, а утре — към къщи.
— Но аз може да закъснея.
— Едва ли. Я си покажи билета. Не, братле, с такъв билет никога няма да закъснееш. Сядай на масата.
Альошка беше много гладен. Изяде две хлебчета със салам, изпи три чаши сладък чай и изведнъж почувствува страшна умора. И само една мисъл продължаваше да го безпокои.
Пазителя донесе и разгърна едно походно легло. Даде на Альошка кафяво мъхесто одеяло и каза:
— Лягай. Сега ще се върна… — И излезе. Альошка легна. Високо над него имаше малко прозорче, през което надничаха две бели звездички. Миришеше на море и мокри крайбрежни камъни — аромат, съвсем необикновен за едно подземие.
Альошка затвори очи и си представи, че лежи сред скалите до самата вода.
„На малките кораби навярно им се струва, че са в своето пристанище“…
Влезе Пазителя и сложи върху масата модела. Альошка се усмихна с благодарност.
— Слушай — каза Пазителя — сигурен ли си, че у Маша ще му бъде по-хубаво, отколкото в Музея? Тук той е сред кораби. Свой сред свои. През деня тук идват стотици момчета и моряци. Те щяха да го гледат, да се радват… А ще се радва ли Маша? Ще го обича ли?
— Да!
— Сигурен ли си, че не грешиш!
— Сигурен съм.
— Е, спи тогава…
Тринадесета глава
Слънчев лъч, топъл и пухкав като малко котенце, скочи от прозорчето и събуди Альошка.
Пазителя го нямаше. В ъгъла тиктакаше корабен часовник с медна рамка. Стрелките му показваха седем часа.
Альошка скочи.
Клиперът стоеше на масата. До него лежеше Зеленият билет. С червен молив, с твърд почерк в ъгъла на билета бе написано: „Желая ти успех.“
Освен това на масата беше оставена половин франзела, топлият чайник стоеше на котлона. Но Альошка не беше гладен. Той взе клипера и през дългия, изкачващ се нагоре коридор, излезе на улицата.
Тя тънеше в сянка. Беше старинна и толкова тясна, че небето над нея изглеждаше като процеп. В този процеп — син и неравен — между островърхите триъгълници на покривите прелитаха жълти облаци — мънички и много бързи.
„Значи горе духа вятър. Но как могат облаците да летят едновременно в различни посоки, едни натам, други насам, а трети — кой знае накъде?“…
Тих ветрец прелетя и по самата улица. Платната на клипера се издуха и той се дръпна напред, сякаш искаше да литне. Но Альошка го държеше внимателно и здраво.
Момчето крачеше покрай сиви и розови къщи, край крилати каменни лъвове, минаваше под скърцащи железни табели и старинни фенери. Спомни си, че не е попитал Пазителя как да стигне до гарата, но не съжали. Досега неговият път винаги го извеждаше там, където беше нужно.
Улицата криволичеше — завой след завой, къща след къща… И изведнъж синият процеп на небето рухна надолу и разцепи града на две — в края на улицата блестеше морето.
Альошка трепна, замря за секунда и хукна към синия блясък. От насрещния вятър платната на корабчето се издуха в обратна посока, прилепнаха към мачтите. Альошка сметна, че улицата ще го изведе на брега. Но между къщите и морето се ширна площад. По площада имаше кули.
И момчето отново се спря. Представете си такава картина: огромно синьо небе над вас, огромно синьо море пред вас, широк-широк площад пред морето, а на площада — кули, сякаш събрани тук от всички приказни и морски романи. Те бяха най-различни, едни, построени от сиви каменни блокове, други — от оранжеви тухли или дори от мрамор. Безмълвни и сурови като крепости или празнични като дворци. Със зъбци или с островърхи покриви, с шпилове16 и ветропоказатели, с балкони или с прозорци с орнаменти. Някои представляваха просто големи морски фарове. Около една от тях се виеше — от земята чак до върха — спираловидна стълба с перила от медни тръби. На горната площадка на кулата се извисяваше корабна мачта.
Альошка се захласна така, че забрави дори морето. Бавно тръгна по площада — сякаш бе Гъливер, попаднал в страната на великаните. Великаните спяха. Тишина изпълваше площада, само сандалите на момчето почукваха по варовиковите плочи, само морето шумеше.
Квадратни плочи покриваха площада. В цепнатините между тях никнеше трева — най-различна, но най-често се срещаха твърди високи храстчета със ситни розови цветчета по тях. Кулите стояха далеч една от друга. Вдигнал глава, Альошка ги обикаляше една след друга и му се струваше, че те лекичко се поклащат. Над главата му блестяха лещите на морските фарове, чернееше дантелата от антени, пъстри сигнални знаменца плющяха на вятъра. Облаците летяха в различни посоки, пътищата им се пресичаха. А долу нямаше вятър. Само шумът на вълните ставаше все по-силен.
И Альошка откри, че е стигнал до самото море.
Големи вълни с бели гриви върху сините гребени налитаха върху брега. Брегът беше нисък, площадът лежеше почти на равнището на морето. С едва забележим наклон плочите изчезваха под водата. Налитащите вълни се разливаха почти по целия площад. В могъщите основи на кулите, край малките дъбови врати в каменните ниши закипяваха водовъртежи. После водата, покрита с дълги ивици гаснеща пяна, неохотно отстъпваше. Водораслите се закачаха в пукнатините на плочите, а донесените от вълните криви рачета тичаха назад, догонвайки отстъпващата вода.
