— Че защо не? Оня котарак също е бил обикновен, докато не си намерил чизми. С нищо не е бил по- добър от останалите… Цялата работа е там, мисля, че когато един котарак има чизми, хората му обръщат повече внимание. Авторитетът му се покачва. По-лесно ще му бъде да намери своя маркиз Карабас. Помниш ли филма? Той се сприятелява с Жан, който после става маркиз Карабас.
— Значи и ти търсиш маркиза? — с лека насмешка попита момчето.
Котаракът въздъхна дълго и печално:
— Не непременно маркиза. Право да ти кажа, търся когото и да е. Само да не се мотая сам.
„Горкичкият — помисли си Альошка. — Живее в приказна страна, може да говори, а не му е весело.“
Котаракът сякаш прочете мислите му. Погледна го жално със зелените си очи и попита:
— Кажи, а ти нямаш ли нужда от спътник? Аз тук познавам всички места. Такива приключения знам, че пръстите си да оближеш.
Разбира се, щеше да бъде чудесно, ако Альошка се върнеше вкъщи с говорещ котарак. Но той си спомни, че майка му я няма, а леля Даша не понася котки. Да го запознае със София Александровна?
„Нищо няма да излезе — помисли си Альошка. — С много независим характер е. Няма да се разбира с нейните Кузевци и Самунчовци…“
— Разбираш ли… — смутено започна той.
— Да, разбирам — прекъсна го котаракът. — Всеки си има свои грижи. Аз не се обиждам. Освен когато плюят. Къде да се дяна? Не мога да хвърча във въздуха…
— Във въздуха ли? — повтори Альошка и се зарадва на неочакваната мисъл. — Слушай, котаране! Тръгни сега натам, все направо. Там сред тревите стои един малък самолет, а до самолета седи едно момче. Само че то не е обикновено момче, а Летец. На него му е скучно да лети сам. Кажи му, че си търсиш другар. Много ще се зарадва.
— Мислиш ли? — попита котаракът, цял разтреперан от вълнение. — Мислиш ли, че ще ме вземе?
— Да, мисля. Та на теб не ти е нужно отделно кресло, ти си дребен.
— Разбира се! Та аз и на кълбо мога да се свия! Благодаря ти! Тичам!
Котаракът застана на четири крака, замахна с опашка и като черна мълния се стрелна в тревата. Изчезна, та не се видя. Само връхчетата на тревите се залюляха.
Альошка го изпрати с поглед и закрачи към Ветрогорск. Известно време чувствуваше нещо като раздразнение, сякаш беше постъпил не както трябва. Но после се замисли за клипера и забрави за всичко друго.
Ветрогорск започваше с малка уличка, от двете страни на която растяха дъбове и брястове. Къщите се губеха в здрача. Светеха прозорците на куличките и горните етажи. Светлината се процеждаше през листата на дърветата, падаше върху издутата настилка и блестеше върху камъните като рибени люспи. Небето стана тъмносиньо, съвсем нощно.
Уличката се оказа дълга. Тя се точеше сред затревени насипи, над които трептяха светлини, изскачаше върху гърбави мостчета. Под мостчетата ромолеше вода и крякаха жаби.
Най-сетне Альошка излезе на малък кръгъл площад. Наоколо горяха фенерчета. Сред площада се извисяваше внушителна бяла статуя на рибар. Рибарят държеше в ръка счупено весло, а през рамо беше преметнал риба, наподобяваща акула. Наоколо имаше къщи с балкони, галерии и стълбички. Открито трамвайче със смеещи се пътници иззвънтя и се скри в тъмния процеп на една от уличките.
От тези улички долиташе солен, много познат мирис. Върху шапката на рибаря, върху светлите стени равномерно пламваха и гаснеха жълти отблясъци. И Альошка разбра, че това е светлина от морски фар, а мирисът иде от морето.
Озърна се: кого да попита за пътя до Корабния музей? Минувачите бяха малко. Но зад гърба му изведнъж се разнесе весела глъчка и цяла компания момчета заобиколи Альошка.
В първия момент той се поуплаши, но веднага разбра, че няма защо. Момчетата бяха дружелюбни. Едно от тях — тъмнокосо, слабичко и високо — се обърна към Альошка като към познат:
— Ела с нас! Отиваме да търсим говорещия делфин Стьопка. Той знае къде е потънал старият параход „Везувий“ с цял товар играчки за елха. Казаха ни, че днес Стьопка ще нощува в Жълтия залив. Ела! Точно един човек не ни достига в отряда.
— Пък и да не беше така! Все едно — ела! — намеси се един малчуган с топчеста глава, облечен с широки панталони до петите и моряшка фланелка. Луничките му бяха големи като стотинки, а в устата липсваха два млечни зъба. — Ела! — повтори той. — Стьопка ще ни повози. Да знаеш само как препуска!
Малчуганът фъфлеше и думите му всъщност звучаха така: „Штьопка ще ни повози. Да знаеш шамо как препушка!“
Другите се засмяха, но в смеха им нямаше нищо обидно. Високото момче каза:
— Такава вечер е днес. Непременно ще има някакво приключение.
Много от момчетата носеха весла, а две държаха на раменете си брезент, навит върху дълга греда. Альошка се досети, че това е корабно платно.
— Момчета — каза той, — не мога. Благодаря ви. Но наистина не мога, честна дума. Имам страшно важна работа и просто нямам време.
Те не се обидиха, но се огорчиха. Малчуганът с моряшката фланелка каза:
— Штрашно жалко.
Альошка ги попита как се стига до Корабния музей и момчетата веднага му обясниха, че „… първо по онази уличка, после през голямата градина, после през дупката в оградата и там веднага ще видиш Музея“.
Градината приличаше на дива гора. Пълзящи треви покриваха пътечката. Прелитаха прилепи. Над полянките трептяха зелени светлинки — същински пеперуди. Мярна се жълто прозорче с кръстосани пръчки. Някой вървеше подир Альошка. Понякога отстрани пропукваха клони. Изведнъж прозвучаха два изстрела и един весел глас извика: „Не улучихте, гражданино Кривогледа Акула! Сега е мой ред!“
Няколко пъти повикаха Альошка: „Момченце, почакай! Искаш ли да дойдеш с нас?“ Но той не отвръщаше и не забавяше крачките си, защото чувствуваше — ако се озърне, някоя приказка непременно ще го подхване, ще го отклони от главната цел.
Най-сетне стигна до оградата, намери пролуката в нея и се измъкна на каменния тротоар.
Веднага видя музея. Беше старинна сграда и приличаше на голяма църква без кубета. Над фасадата се издигаше истинска корабна мачта със светлинни. Прозорците на музея светеха.
Альошка тичешком пресече улицата и се изкачи по стъпалата до входа.
Вратите бяха дъбови и много високи. Украсяваха ги изрязани от дърво платноходи и медни дръжки във вид на кръстосани котви.
Альошка беше сигурен, че са заключени. Но все пак хвана медната котва и я дръпна. Вратата тежко и безшумно се открехна. Тънка ивица светлина легна върху площадката.
„Сигурно са забравили да заключат“ — помисли си Альошка.
Какво да прави сега? Нали не за да отстъпи, бе плавал и летял дотук?
Той открехна вратата по-широко.
Озова се във вестибюла, осветен от не много силната светлина на големи фенери с метални орнаменти. Веднага се виждаше, че фенерите са корабни. До стената отдясно лежеше старинна котва, а под нея спеше сиво кученце. То помръдна ухо, но не се събуди.
Отляво започваше вита стълба, която описваше полукръг и изчезваше високо над фенерите. Вместо перила от двете й страни бяха опънати корабни въжета, дебели почти колкото Альошка. Те провисваха от собствената си тежест.
В основата на стълбата неясно се белееше някаква скулптура. Альошка се приближи. Беше направена от гипс фигура на момче, седящо върху сива валчеста скала. Изглеждаше като че ли току-що е излязло от водата и, застанало на едно коляно, държи уловена в морето бутилка. Бутилката беше истинска и през зеленикавото й стъкло се виждаше, че вътре има мъничка фрегата. Гипсовото момче замислено разглеждаше бутилката. Навярно се мъчеше да разбере как мъничката фрегата е попаднала вътре. Или
