който напомняше на хората да бъдат предпазливи.
Хвана дръжката, отвори вратата и прекрачи прага…
За свое дълбоко учудване се озова на помощните стълби.
Измъчваше го непреодолима жажда за сън. Очите му така добре се затваряха, че едва долавяше тревожното премигване на лампите. Скоро ще изключат светлината.
Необходимо е да побърза. Спусна се тичешком по стълбите. Тропотът на десетки крака от само себе си се оформи в своеобразен маршов такт. Толкова бързаше, че едва не блъсна в гърба на един мъж пред него и по петите му, през спомагателната врата, нахълта в коридора.
Погледна часовника си и подсвирна.
Оказа се, че е изминал цял ден. Изглежда влизането в някоя врата пренася през времето! Как ли всъщност става? Някога може би ще научи.
Хората край него изобщо не си задаваха подобни въпроси — бързаха да закусят. Носеше се приятна миризма на кафе и препечен хляб. Станьо се насочи към барчето. Там ще успее да се освежи и да премисли днешния или по-скоро вчерашния разговор.
Нареди се на опашката и с учудване забеляза, че вече не му се спи и дори не изпитва някакъв глад. Въпреки това реши да изчака търпеливо реда си и да си вземе нещо за хапване и едно двойно кафе с пухкав каймак.
Наистина в очертаващия се порядък откриваше нещо неприятно. Все още не бе успял да разбере как да стигне до работното си място. Спомни си обяснението на непознатия и незабелязано за другите — защо ли трябва да знаят, че е нов и невежа — погледна заповедта, запомни №83465–1 и отново се замисли за устройството на тази проклета Сграда.
Обичаше ясните и обясними неща!
Когато се сблъскваше с нещо непонятно, предпочиташе да го опрости, да го сведе до друго, отдавна обяснено, и по този начин да се прояви, да се издигне над другите, които напълно в реда на обичайното, предпочитаха да не се вдълбочават и да си блъскат напразно главата. Резултата обикновено запазваше за себе си — защо да се набива на завистливи очи. И животът му беше ясен, определен и спокоен.
Кога ли е краят на седмицата?
Поиска да попита и отново се поколеба. Да изчака. Когато коридорите сменят лицето си, ще разбере, че е понеделник. Или, допълни след кратък размисъл, денят в който се поставя Новото начало. Нима е задължително този ден да бъде в понеделник? Сутринта влизаш в нова обстановка, запознаваш се с нея, през празниците се вдълбочаваш и привикваш…
Всъщност има ли празници?
Предпочете повече да не мисли.
Но не успя да си го наложи. Сети се за нещо и това го накара да изскочи от бюфета. Стълбите бяха на мястото си. Изтича в левия коридор, погледна номера на първата стая: –265834–3-, и реши, че трябва да слиза надолу.
По пътя му двама мъже слушаха внимателно висока суха жена с набръчкано лице, която говореше с авторитетен, нетърпящ възражение глас. Неволно се вслуша в думите:
— Трите папки да се предадат в планов отдел. Едната е за Мария, другата остава при нас, оригиналите в в Архива. Отвсякъде искате подписи.
— Бяхме се разбрали с Данчо за кратка обяснителна бележка.
— Написана ли е?
Станимир ги отмина, спусна се по стъпалата и след като пресече фоайето, което по нищо не се отличаваше от горното, хлътна в коридора. Погледна номера на първата стая и дори не намери сили да се учуди. Възприе го напълно спокойно. Слизайки надолу, той всъщност се беше изкачил нагоре. Намираше се пред –315295–3-.
Не знаеше да плаче или да се смее. Едва се сдържаше да не издаде някакви цвилещи полуживотински звуци, изразяващи дивия възторг на първобитен ловец след успешен лов. Но защо да го прави, като не бе хванал абсолютно нищо.
Върна се във фоайето и за по-лесно влезе първо в бюфета. Застана на опашката и докато чакаше, запремисля, какво да прави по-нататък.
— Твоите хора се събират в зала V.
14.
Тези думи изрече млада жена с права сламена коса, симпатично насмешливо лице и пълничка фигура. Уж ги изрече напосоки, но Станьо разбра, че се отнасят за него.
— В колко часа? — пое той хвърлената ръкавица.
— След десетина минути започва семинарът.
Той срещна погледа й. Жената не отмести очи.
— Как се отива там?
— Много лесно: слизате на долния етаж, взимате асансьора за сто и петдесетия етаж, тръгвате наляво и след това гледате надписите на вратите вдясно.
— Благодаря ви за обясненията. — После се престраши: — Нещо трудно се оправям. Мога ли да ви помоля за една услуга? Сега аз ще ви почерпя с турско кафе, а вие ще ме придружите до тази зала.
Лицето й засия. Тя дори не се опита да скрие бликналата радост.
— С удоволствие ще помогна на новия ни колега — усмихна се мило тя. — Видях ви вчера в кафето. Държахте се като типичен новак: надменен и изпълнен със самочувствие. Погледнахте ме и сигурно веднага сте ме забравили. Тогава реших да изпитам съдбата си. Предположих, че може несъзнателно да сте пожелали отново да се срещнем. Пожелах си същото и се оказа вярно — срещнахме се!
Той примигна няколко пъти, опита да си я спомни, но като не успя, реши да не предизвиква съдбата. Нали си намери спътничка — какво по-хубаво от това в този отвратителен лабиринт.
— Какви ли не съвпадения има по света.
— Тук са режисирани и добре подготвени — увери го жената. — Аз се казвам Виктория. Казвай ми Вики.
— Станимир. Казвай ми Станьо. Хайде да си говорим на „ти“?
— Тъкмо щях да ти го предложа.
Засмяха се и тръгнаха.
Станимир внимателно наблюдаваше какво прави Вики и веднага забеляза, че тя постъпва обратно на дадените обяснения. Тръгнаха да се изкачват. По неясната логика на Сградата би трябвало да се озоват на долния етаж, но нямаше възможност да изтича до коридора и да види номера на първата стая. После съвсем се обърка. Влизаха във врати с шахматни фигури, качваха се на асансьори, завиваха в странични коридори, за чието съществуване не бе и подозирал, докато накрая се озоваха пред залата.
Чувстваше се невероятно объркан.
Вики го разбра и му каза:
— Така ти се струва. Има неща, които се проявяват само от външната си страна и за да ги разбереш напълно, трябва да проникнеш в дълбините им. Не се безпокой, скоро ще се научиш бързо да се ориентираш сам. Просто засега ти липсва достатъчно практика.
Тя го изгледа някак особено, а тънките й устни потреперваха леко — може би от скрито желание, или негласно предупреждение. Прииска му се да я целуне. Направи крачка напред, но Вики го усети, възприе и изживя порива му и преди да нарушат установения ред се обърна гърбом към спътника си и протегна ръка, сочейки залата:
— Влез през врата V–18.
— Благодаря ти за любезността. Бих искал да те попитам…
Няколко души ги наобиколиха и заговориха с Вики. Тя им отговаряше приветливо, но се възползва от един удобен миг, откъсна се от тях и тихо му прошепна:
