подписан, сега да тича право в деловодството за извеждане и печат.
Ранната сутрин го посрещна с оживен хаос. Сети се, че предстои смяна на стаите. Трябва да намери на всяка цена работното си място. Така по-лесно ще успее да се ориентира в започналия вече понеделник.
Деловодството. Отвори вратата…
… и се озова в коридор. Документите бяха изчезнали. Май най-сетне свърши някаква работа. Беше от най-баналните, но душата му се изпълни със задоволство. Започна да си намира място в системата. Погледна часовника си и… подсвирна от неприятна изненада. Наближаваше краят на работното време!
За някакъв си подпис бе употребил цял ден!?
Е, чак до възторг не бива да стига. И защо ли въобще трябва да се радва? Цяла седмица е в тази дупка и за пръв път се докосва до същината на нещата. Така ли разиграват всички новопостъпили?
Прогони мрачните мисли с изпитания метод — прехвърли се на друга тема.
Откакто получи допуск–1, вратите го отвеждаха в коридорите. Наистина се надяваше, че в деловодството ще се забави мъничко, а се оказа, че до края на работното време остават само десет минути. Прекарал бе целия ден в стаята. А какво всъщност беше правил там? Изпита досада и любопитство. Ако е вярна догадката му…
Светлината примигна.
Работният ден беше свършил.
Няколко души се мотаеха безцелно из коридора. Избра си един нисък и плешив мъж — реши да постъпва като него. Стараеше се да спазва известна дистанция, та да не предизвиква подозрение или, не дай Боже, скандал. В края на деня хората обикновено са изнервени, уморени и лесно избухват.
Завладя го нетърпение.
Плешивият рошльо (остатъкът от косата му стърчеше на всички възможни страни) трепна, когато чу звънеца, погледна часовника си, измърмори нещо като „Нима свърши!“ и се запъти към най-близката врата.
От чиста предпазливост Станьо реши да използва следващата врата. Отвори я и прекрачи прага…
16.
… Някой се беше погрижил за помощните стълби. Бележката „ПАЗИ БОЯТА“ се набиваше в очи. До нея на стената личаха безброй отпечатъци. По инстинкт и по стария обичай на неверниците повечето хора бяха проверили с пръст дали наистина лепне. Станьо аха да направи същото, протегна ръка, но в последния миг я извъртя така, че да погледне часовника си. До началото на работния ден оставаха десет минути.
Пресметна с покорна печал, че през последните три дни Сградата бе погълнала най-малко осемнадесет часа от живота му.
Опря се на перилата и бавно започна да слиза надолу. Душеше го безсилна злоба. „Мамо, мамо, затова ли си ме родила?“ Почти проплака. Някога като дете обичаше да бяга по поляните и да се радва на природата, на майчините ласки и на собствените си капризи. Какво съм сторил, че са ме затворили в този омагьосан кръг? Системата ме е захванала и не ме пуска. Иска непрекъснато да съм в нея. Като ревнива жена е — само тя ме притежава и не позволява на никой друг да се докосне до мен.
Мярна се някаква плешива глава.
Какъв неприятен тип! Щом е грозен, сам си е виновен! Станьо ускори крачки. Затича се. Запрескача през две, през три стъпала. Онзи отпред се извърна и го погледна изненадан.
— Обясни ми, моля те! — просъска Станьо и го хвана здравата за яката на ризата. — Какво става тук?
— Ти нов ли си? — съвсем спокойно го запита плешивата глава.
— Нов, стар, има ли значение.
— Успокой се, приятелче. Скоро ще свикнеш и ще бъдеш…
Той не успя да изрече думата „доволен“. Станьо замахна с лявата ръка. Почти винаги успяваше. Движението му обикновено изненадваше. Но този път удари въздуха. Десницата си насочи в лицето на противника. Него го нямаше. Изгуби равновесие и политна надолу по стълбите — блъсна се в боядисаната стена. За миг залепна за нея като прикования Прометей.
Две силни ръце го сграбчиха и рязко го обърнаха.
Две змийски очи го хипнотизираха.
— И аз имам нерви! — просъска плешивият. — Знам чудесен начин за разтоварване.
Серията мълниеносни удари завърши с точен ъперкът в диафрагмата. Въздухът изчезна от дробовете му. Краката му се подкосиха. Свлече се на пода. Видя изцапаните си с бяла боя ръкави и между два опита да диша съвсем не на място, си помисли къде ли тук ще намери химическо чистене?
Плешивият го прекрачи, каза без капка ирония:
— Приятна работа! — и се отправи към най-близката врата.
Най-после Станьо възстанови дишането си. Изправи се на колене, стенейки изпълзя до перилата, хвана се за тях и рязко, преодолявайки слабостта си и земното притегляне, се изправи на крака.
Сградата се люлееше, но това не беше по негова вина. Няколко капки свежа червена кръв се посипаха по дрехите му и по пода. Извади кърпа, затисна носа си и се опита по някакъв начин да се оправи.
Светлината запримига бързо.
Трябва да се класира! Оставаха му само тридесетина секунди. Хукна по площадката и отвори вратата…
Посрещна го обичайният шум.
— Ха, виж ти, добре са те наредили!
Наобиколиха го няколко души.
Пълна, яка жена на средна възраст го хвана под ръка и го поведе нанякъде. Остави се на нейните грижи. Не можеше да говори, нито пък искаше да обяснява. Изгаряше го обида не толкова, че беше бит, колкото от печалното неумение да се защитава, жалката му избухливост и накрая — от плешивата глава и невзрачната фигура на противника. Сълзите му се смесваха с потта и течащата кръв и така се скриваха от любопитните погледи на жадните за зрелища зрители.
— Бързо при лекарката — нареди някакъв глас.
— Не — възрази друг, — първо през тоалетната и после в медицинския пункт.
Грижливите женски ръце го насочиха към скритата врата в стената и когато се върна обратно в коридора, усети известно облекчение от приятната чистота. Почти без да съзнава какво всъщност става, той се остави да го водят в неизвестна посока. Забеляза медицинската емблема и в същия миг просто го набутаха във вратата…
… Мигновено го изхвърлиха на помощните стълби. Никога преди не беше се чувствал толкова здрав и бодър. А след като погледна часовника си — направи го по навик — стана направо зъл и злобен.
Четвъртък!
Тези от медицината бяха откраднали цели три дни от живота му. Никога повече няма да влезе при тях, освен ако не е ужасно зле. Онзи побойник сигурно отдавна вече е успял да забрави собствената си агресивност, но ще си получи заслуженото. Три пъти по три ще минава през грижовните лекарски ръце. Разтрепера се от омраза.
Но напразно го чака до последния възможен миг.
В коридора цареше обичайното за това време оживление. Погледна номера на най-близката стая и със
