задоволство установи, че се намира на нужния му етаж. Допуск–1 управлява входната врата и като по поръчка го доставя на определеното място.
Понечи да отиде в кафето, както повечето колеги, но му хрумна нещо и реши първо да посети работното си място. Предполагаемите изненади не го стряскаха. Бе преценил, че сега му дават възможност да стане пълноценен Служител, наистина с главна буква, и така да придобие полагащите му се писани и неписани права. Задълженията остави за после.
Срещна странна процесия. Двама души в изцапани работни комбинезони мъкнеха някаква нескопосана на вид апаратура. Водеше ги достолепен служител с неприятно лице, върху което бяха изписани досада и погнуса.
— … Третата помпа е блокирала — казваше единият работник на колегата си, — каналът е запълнен с вода, която се е изкачила вече до инсталацията за хоризонтално разгръщане.
— Нека поживеят на тясно — ядно изплю думите другият и шумно се изхрачи на пода.
Докоснат от грубата страна на битието, Станьо се направи, че не ги забелязва. Премина край тях, проявявайки само обичайното любопитство, като им метна равнодушен поглед и прекрачи няколкото влачещи се маркучи и кабели. Разминаха се без взаимни въпроси и уважение, а после той не посмя да се обърне и да проследи накъде отиват тези тримата.
Стаята!
„Работното място трябва да привлича добрия Служител, както ароматните цветове привличат пчелата.“ Така обичаше да казва един негов колега и никога не спазваше собственото си правило в при първа възможност кръшкаше. В известна степен Станьо следваше неговия пример.
Но сега положението бе друго.
Трябваше на всяка цена да покаже усърдие и компетентност.
Спря се пред вратата и с весело любопитство я огледа. Не се отличаваше отдругите по нищо, освен по номера. В малкия списък откри своето име и се зарадва като дете, че не заема последна позиция. Явно са отчели образованието и трудовия му стаж, което е довело до издигане в йерархията.
Хвана дръжката, каза си мислено: „Да е хаирлия, Станимире!“ и решително влезе вътре.
Изминал бе час и половина. Лека болка в главата му подсказваше, че трябва да се освежи с едно силно кафе. Може и да закуси.
Намираше се във фоайето пред лавката.
— Аз ще се наредя на опашката — предложи Симеон, в вие седнете на някоя маса.
Преведено на обикновен език, това означаваше, че той ще черпи. Станимир запомни жеста и след ден- два щеше да се реваншира.
— Бобо е прекрасен шеф — започна да го осведомява Петър. — Скоро сам ще се увериш. Утре има рожден ден. Мераклия човек. Приготвя такива мезета, че след това ракията ти изглежда манна небесна. Редовно ни черпи с бутилка уиски. Откъде го намира, не знам, но не се скъпи за колегите си… Душа човек. Знае страхотни вицове. А като си пийне и запе…
— Остави това — прекъсна го Станьо. — Утре е петък. И краят на месеца.
— Че какво от това?
— Нали ще има преустройство?
— Не ме карай да се смея. Това са измишльотините на Секретния отдел. Наистина ни преименуват, наистина ни преместват в друго направление, обединяват ни или ни разделят, понякога, в краен случай, изменят тематиката, но никога не ни ликвидират като структурна единица. Шефът е стабилен. Преживява трансформация след трансформация: не се издига, не пада, остава си шеф — мъничък, незабележим, винаги критикуван, често обиждан, често заплашван, работи повече от другите. Нали така трябва да си защитава позицията — гонен и преследван, презиран, но все пак винаги шеф. На него и неговите събратя се крепят Структурата и Смисълът на Системата. Останалите горе са измет и есенция, или смърдят, или благоухаят. Само Върховния…
— Ти говорил ли си с него?
— Хе, колко си бил смешен. Аз досега не съм срещал колега, който да го е виждал, камо ли да е говорил с него.
— Как тогава управлява Системата?
— Ш-ш-ш-ш-т! За това нито дума. Сигурен съм в едно, методите са най-рационални. Ела по-близо да ти кажа на ухото… Носи се приказка, слух де, че главният шеф често се преобразявал и като арабските халифи скитал между сътрудниците. Съвсем в стила на „Хиляда и една нощ“. А… по тези приказки ли беше?… Май няма значение. Върви той и види ли нередност, веднага нарежда да се накаже виновният и да се оправи поразията. Много бил справедлив.
— Ти вярваш ли?
— Ху-ху-ху-ху-у-у! Лелките, чистачките де, го разправят. Нали често остават след работа и виждат повече от нас.
Пристигна кафето заедно с мезе от фъстъци, стафиди, парченца фин шоколад и няколко прелестни бисквити… Щедър човек беше този Симеон. А като заразправя едни истории — не знаеш да вярваш или не, но поне развличаха и разнообразяваха менюто.
— Къде е столът?
— Много си прозаичен.
— Първо прозата, после розата — присмя се Станьо. — Хубаво нещо са приказките, но ако са неподплатени с нещо по-материално, си остават голо гъделичкане на нервите.
Обясниха му посоката.
И както си седяха тихо и мирно на масата, изведнъж Станьо се оказа сам. Не усети кога онези двамата изчезнаха. Смътно си спомняше, че отдалечен в пространството и размазан във времето, Симеон измърмори няколко неясни думи и изпадна от полезрението му. Другият, Петър, се беше изнизал съвсем потайно. Замайването, така си го обясни по-късно, бе дошло от кафето, след взаимодействие с някои медицински препарати, с които организмът му беше все още пълен.
Съвзе се, налапа последния фъстък, изчисти добросъвестно масичката от разпилените чашки и чинийки, набута ги в препълненото с боклук кошче и напусна задименото помещение, преминавайки точно под надписа „ПУШЕНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!“.
Видя Вики. Много си беше мислил за това момиче, затова се отправи към нея. Тя се усмихна и зарадвана заговори:
— Научих за случилото се. Оздравя ли? Хванаха ли побойника? Колко е ужасно, че напоследък такива неща зачестиха. Не би ли искал да се поразходим малко?
— Къде? Толкова е скучно тук. Навсякъде коридори, коридори, врати, които те отвеждат в други коридори и… стълбища.
— Добре, ще те заведа на едно място, но не бива да казваш на никого.
Част втора
1.
Листовете започнаха да се сипят върху бюрото.
Ръката, която преди миг ги държеше, разтвори пръстите си и просто ги остави на милостта на гравитационното поле.
— Запозна ли се вече с тези донесения?
В кабинета, едно от особените места на Сградата, се намираха двама души. По-високият, който размахваше листовете, стоеше прав до бюрото си и гледаше замислен някъде през непроницаемия таван. Той беше винаги грижливо облечен и това създаваше у колегите му впечатление за учтива отчужденост. Другият гризеше лакомо сандвич със сварен кренвирш и през силните си очила с дебели старомодни рамки
