се беше вдълбочил в книга с шахматни етюди.
— Прочетох ги — отговори той, без да откъсва поглед от диаграмата. — Предлагам като втори вариант ход Dd5-f7. По този начин давам възможност на черния цар да стъпи на f5, след което може да се изгради матова мрежа.
— Мнението ти?
— Неясна ми е целта. Ние разиграваме някакъв психологичен етюд. Защо? Какво трябва да постигнем, а? Добре ще е да ми кажеш още нещо по въпроса.
— На мен също са ми неясни някои положения. Спомняш ли си, че преди седмица търсихме материали за така наречената „Лимфатична система“?
— Защо ли се казва така?
— Търсили са някаква аналогия с устройството на човешкото тяло. Допускам, че зад името се крие функционалната й същност, която засега е тайна за нас двамата.
Очилатият мъж остави книгата на масата и внимателно се заслуша.
— Направих запитване до външните ни колеги. Според тях „Лимфатичната система“ е служила за придвижване и живот извън въздействието на основните генератори. Впрочем, ела да ти покажа нещо.
Той докосна с длан канцеларската кантонерка. За около секунда не се случи нищо, след което стената безшумно се разтвори: показа се малък коридор и вита стълба, водеща нагоре.
— Вратата е настроена единствено на моето биополе. За нея, освен външните, знаем само ти и аз. Използваше я и Сидер Антонов.
— Тоя дето изчезна ли?
— Той не изчезна. Него го отзоваха.
— С други думи, уволниха го.
Петър Иванов — високият мъж с интелигентното лице и прозаичното име — не отговори нищо. Посочи с ръка към зиналата грозна паст и подкани:
— Да вървим, Митко.
Другият се казваше Димитър Димитров.
Стълбата ги отведе в кръгло помещение, отвсякъде обградено с големи прозорци. Беше изпълнено с лъчите на ярко слънце. Гледката отвисоко беше изумителна.
— Намираме се на единственото място в Сградата, откъдето може да се придобие представа за истинския й вид.
— Изненадан съм. Оттук тя изглежда много по-малка, отколкото си я представях.
— Останалото е въпрос на техника и супертехнологии. Да се качим на покрива. Отдавна не съм дишал чист атмосферен въздух.
Те се изкачиха на покрива. Посрещна ги студен за сезона вятър. Близостта на Витоша оказваше влияние. Отидоха до парапета и Митко погледна надолу. Зави му се свят и бързо се дръпна назад.
— Това място е прекрасно. Защо не заключим стаята и не излезем на покрива. Кой ще знае къде сме? Подреждаме шаха и изиграваме няколко партии. Ще бъде чудесно.
— Бихме го направили още сега, ако нямахме по-важна работа. На този покрив кацат вертолети. И това е единственото място, през което могат да проникнат външни хора, без да им е издаден пропуск. Само оттук човек може да излезе безпрепятствено извън Сградата. Сидер си тръгна по обяд. Отвори вратата и се заизкачва. Повече не го видях. Казаха ми само, че го бил взел хеликоптер. Напоследък се замислям за още една възможност: да е скочил от покрива. Нямам представа какво може да го е накарало да се самоубие. Доказателства ли? Вибрациите. При кацане на онази машина стъклата на кантонерката потреперват. Него ден не зазвъняха.
— Вертолетът може да го е чакал.
— Час преди това излизах на покрива и се наслаждавах на изгледа. Прибрах се и не съм напускал стаята нито за миг. Сидер влетя вътре като хала, хвърли на бюрото куфарчето, с което никога не се разделяше, седна, извади някакъв документ и се зачете; така продължи минута или две. После, без да продума, отвори вратата в стената и… повече не го видях. Когато се качих горе и не го намерих там, се обадих във външното управление. Те ми отговориха да не се безпокоя и да не питам нищо. Минути по-късно ми се наложи да изляза от сградата и когато се върнах, куфарчето го нямаше. Отгоре на всичко някой се беше ровил в книжата на Антонов и дори не беше се погрижил да ги прибере обратно в чекмеджетата. Докладвах, естествено. Отговориха ми, че така трябвало.
Вятърът се засили и стана неприятен. Димитър бавно обиколи площадката покрай високия парапет, като внимателно се вглеждаше в близките и далечни особености на пейзажа.
— Защо ме доведе тук? — поинтересува се той.
— По две причини. Първо, почти съм сигурен, че тук никой не ни подслушва.
— А втората?
— Илюстрация какво е представлявала „Лимфатичната система“.
— Разбирам. Изнесена е извън времето и пространството на Сградата.
— Казано точно. Така е било по проект. После някой решил да я няма. Преработили са проекта, а построеното са консервирали и на места са унищожили… Доколкото знам, системата е била изпитана и приета за пробно използване.
— Да слизаме — предложи Митко, — вкочаних се от този вятър. Вътре сме наистина вътре, но поне няма опасност да се вледеним. Или — той се обърна към неподвижния си спътник — имаш да ми казваш още нещо.
— Ние отдавна работим заедно — започна Петър. — Не знам дали постъпвам правилно, но предполагам, че мога да ти се доверя. Аз надникнах в куфарчето. Вътре имаше папка със заглавие „Инструкция за работа с Лимфатичната система“.
— Въпросът е кой ще си отиде по-рано: ти или аз. Доверието е въпрос на живот и смърт.
Той се разсмя и очилата му заподскачаха на сбръчкания нос.
— Възможни са още три варианта — продължи Митко, и потрепера зиморничаво от студа. — Тук — той посочи надолу в краката си — да излиза проход от Лимфсистемата. И Сидер да е влязъл в нея и да не е успял да излезе. Или се е върнал, взел е куфарчето си и отново е потънал в системата.
— А обискираното бюро?
— Той или някой друг. Какво ще кажеш за „Плаващата врата“?
— Легенда.
— Виждали са я.
Вместо отговор Петър заслиза по стълбата. Мислеше ли? Приближи се до прозореца и дълго гледа нейде в далечината. По Стара планина преминаваха образи, навети от спомените, струпваха се на куп и се стопяваха в синия хоризонт. Висотата на положението му позволяваше да бъде далновиден. Вътрешните опасения преминаваха в страх, страхът — в паника, паниката — в безразличие.
Той сграбчи един стол и го стовари върху стъклото.
— Яко е като стомана — обясни действията си на Митко. — Не се чупят, не се отварят, отвън са черни като новопокръстени въглени. Има ли това някакъв смисъл? За мен — никакъв. За онези отвън в сигурно има. Но какъв? Ние вътре трудно го проумяваме.
— Вбесява ли те?
— Участвам в експеримент, а не знам какво се иска от мен.
— Може би в това е същността?
— Глупости! Навън, в истинския нормален живот, хиляди, милиони хора — всъщност повечето — не знаят за какво съществуват и само малко от тях се питат защо съм на този свят. Останалите просто си живеят. Смисълът на тази Сграда е в нещо друго.
— Прилича ми на гигантски етюд, в който ние играем ролята на пешки.
— Всяка пешка може да се превърне в царица.
— Някои пешки просто пречат на другите фигури…
— Искаш да кажеш, че ние с теб…
— Изводът е очевиден. Друг дърпа конците.
Върнаха се в стаята. Слизайки, внимателно изследваха стените. Знаеха предварително, че няма да открият нищо в дори най-съвършените уреди бяха безсилни, но въпреки това с нескрит човешки оптимизъм
