съзнанието я отхвърля. Да видим този момент на видеото… А сега забавено… Тя също го забелязва… Май изпитва нещо като кратък стрес. Между тях е възможно наличието на психологическо привличане. Ако се намесим и намалим чрез инициализация прага на контактността, ще бъдем в състояние да управляваме тяхното поведение един към друг.
— Ползата?
— Стабилните системи се отразяват благоприятно на моралните принципи. Ние трябва да ги разклатим, в известна степен да ги унищожим и да подтикнем нашия „белязан атом“ към нарушаване на нормите и следователно към действия. Идентифицирай тази жена. Изучи степента на нейната използваемост.
— Ти ми заповядваш, а би трябвало да е обратното.
— Не се хващай за буквата на закона. Използвай пакета за Психологическо прогнозиране.
— И друго!
— Какво друго?
— Виждам, че нещо се колебаеш.
— Не знам — замислено каза Петър. — Напоследък стават странни неща… Страхувам се, че ни чакат трудни времена. Имам задължението да ти съобщя една от тайните на Сградата.
Той бръкна в чекмеджето и извади някакъв лист.
— Преди това трябва да подпишеш клетвена декларация. Собственоръчно попълни всички графи… Готов ли си?… Сега ще го изпратя в архива по телефакса…
Той се наведе над апарата, постави хартията и докато отворът я всмукваше, той се обърна към Димитър и продължи да говори:
— Слушай сега. Под мое наблюдение се намират част от резервните изходи, проходи и коридори. Казвам част, защото моите възможности се простират до някаква врата, която не желае да се отваря. Доколкото съм уведомен, тази част се намира под външно наблюдение. Имам правото, а сега го имаш и ти, да влизам в нея, само след като ми позволят или след като ми заповядат. Да си призная искрено, влизал съм вътре само един път в началото на работата си тук, с цел да се запозная с обстановката. Там е невероятно мръсно, неприятно и влажно; въобще — потискащо. Дори бях забравил, че съществува. Отвън също не ми напомняха за нея. Но вчера ми заповядаха да ги посетя. Повод имаше. Виж тази снимка.
Димитър потрепера от гледката.
— Наистина е страшно.
На каменния под лежеше отрязана до лакътя ръка.
— Отидох и се уверих, че ръката е истинска. После, според заповедта, се върнах обратно, без да пипам нищо.
— Смяташ ли, че ръката е на Антонов?
— Дявол знае! Такъв страх брах, докато вървях под онези каменни сводове, какъвто никога досега не съм брал. Знаеш ли какво е, когато те обхване изцяло?… По-добре не си го представяй. Сега трябва да отидем двамата заедно. Такава е заповедта.
— Кога тръгваме?
— Веднага. Готов ли си? Искат да вземем ръката и да им я изпратим за експертиза.
Без да продума, Димитър Димитров сгъна книгата с етюдите, прибра я в библиотеката точно на предишното й място, почисти трохите по бюрото си, облече сакото си и очаквателно погледна шефа си. Той му кимна и двамата тръгнаха. Зад тях вратата се хлопна и автоматично се заключи. От двете страни на коридора имаше стаи, в които никой никога досега не беше влизал. Стигнаха до разклонението и вместо да продължат наляво, направо или надясно, Петър застана пред левия ръб и постави дланта си на него. Отвори се мрачна паст. Лъхна застоял въздух. Слабата жълтеникава светлина падаше върху бетонни стъпала.
Влязоха вътре, а зад тях стената възвърна първоначалната си монолитност. Започнаха да се изкачват. Димитър бе хипнотизиран от лампата, която, кой знае защо, леко се поклащаше.
— Не се впечатлявай — поясни Петър, — има силно течение на въздуха.
Влязоха в широк и висок коридор. Непонятни съоръжения показваха разнообразни плетеници от тръби и конструкции. Нищо не работеше. Безмълвието действаше повече на нервите, отколкото на разума.
— Не виждам никъде прах.
— Роботите изглежда го почистват редовно.
Завиха наляво в нисък проход. Голият бетон изглеждаше безжизнено блед.
Постепенно проходът се разшири в продълговата камера.
— Тук — обяви Петър.
Ръката лежеше на мястото си. Но на стената над нея се бе появил надпис с груби букви:
Който го бе писал, бе топил четката в боята, без да капне на земята. Но лепната на стената, тя бе потекла и създаваше впечатление за нервно безразличие.
Камерата завършваше с врата.
Чу се рязко стържене.
Вратата се отвори.
02.17.2089 (петък)
Осведомител №76 Донесение №1
Получих задача да установя зрителен контакт с обект М–6327.
Предполагаемо място на обитаване зона 13–16.
Разпознаване по снимки. (Вж. приложението)
Запознат съм със служебните данни.
Цел в чрез установяване в бъдеще на непосредствен контакт да се предизвика активна откровеност в обекта. (Вариант 1)
На 27.16.2089 г. получих съобщение по телефона от Разпределител 35, че обектът (М–6327) е влязъл в Сградата през левия централен вход. Веднага напуснах служебния офис, където прекарвам времето в очакване на служебни задачи, и се отправих към препоръчаната ми зона. Зрителен контакт в положение гръб с М–6327 установих на 30.16.2089. Незабелязано последвах обекта и успях да запиша проведения от него разговор с неизвестно за мен лице. Според изработения и утвърден от управлението оперативен план прекратих зрителния контакт.
Обектът с нищо не показа, че е забелязал наблюдението.
Направеният запис на разговора изпратих за анализ с програмния пакет „ЛУДО ЛИЦЕ“.
Приложение:
1. Касета №62351843 със споменатия по-горе разговор.
2. Фотоснимки на неидентифицираните субекти за следваща оперативна работа.
3. Видеокасета № ALC265-K със записа на следенето.
4. Анализ на разговора от касета №62351843.
Непосредствени впечатление:
Обектът е симпатичен човек на вид. Притежава приветлив характер. Външно изглежда спокоен. Но някои леки потрепвания на клепачите подсказват за вътрешно нервно напрежение.
Изводи:
Обектът притежава някои морални предразсъдъци, препятстващи, но не изключващи напълно Вариант 1.
Препоръка:
Да се мине на Вариант 2.
